Филипп Джиан - „Ох...“

- Това означава ли, че няма да направиш нищо, че ще останеш със скръстени ръце? Какво ви става? Да не би и ти да си се побъркал? Нарочно ли го правите?

Този път ми затваря той, но тъй като съм предвидила реакцията му, не успява да ме уязви. Не успява да отбележи точка в своя полза.

Поглеждам навън, дърветата по булеварда, огром ната черна сграда на „Арева“, брулените от вятъра покриви, микроскопичните минувачи, дебело облечени и прегърбени, неспирния бяг на облаците. До Коледа остават само няколко дни. Най-ужасно е, когато гледаш пасивно задаващото се бедствие. Да знаеш, но да не можеш да направиш нищо. Ясно е, че не след дълго ще съжаляваме.

Вземам със себе си няколко сценария и отивам да видя мама - в хола купувам списания и две мешани салати. В асансьора се сещам, че мама не може нито да чете, нито да се храни - нито да говори, да ходи, да мърда клепки, което така изразително правеше - и потискам надигащата се в мен печал.

За всеки случай й прочитам на глас няколко страници - Старият континент издъхва в лапите на алчни банкери. Признавам, че донякъде се боя да не би тя изведнъж да се събуди и да се вкопчи в мен, за да разбере дали съм изпълнила своя така наречен морален дълг към нейния скъп съпруг.

А тя изпълнила ли е своя, водейки разпуснат живот, потъпквайки всякакъв морал? Прибягна до какви ли не маневри, само и само да ме накара да отида на свиждане на баща ми, какви ли не долни средства използва, за да ми наложи своята воля - но сред тях мозъчното сътресение е особено противно със своето коварство и незачитане на другия.

Макар че следобедът все още не е превалил, започва да се смрачава. Самолет прекосява небосвода и бялата диря след него бавно се извива към обагрения в нежно оранжево хоризонт, после постепенно се пръсва, разпада се и накрая се стапя в лазура. „Не ми се сърди - казвам й аз. -Сама знаеш. Не можеш да постъпваш така, все едно не знаеш.“ Салатата има отвратителен вкус и е пълна с прекалено солени маслини. Днес някой е идвал, за да среши косата й, което ме кара да се чувствам виновна.

Не мога да я гледам продължително. Инак накрая ще се разплача. Но ако поглеждам към нея само от време на време, ако не се взирам в лицето й, чиято кожа напомня пергамент, ако само плъзвам очи, без да

се съсредоточавам, успявам да понеса изпитанието да седя редом с изпадналата в кома мама, да държа студената й ръка, да очаквам неизвестно какво, надзъртайки през прозореца. Привечер започват да окачват в коридорите лъскави топки и книжни гирлянди. „В никакъв случай няма да отида, мамо. Не зная дали ме чуваш, но нито за секунда не си въобразявай, че ще го направя. За мен той отдавна не съществува. Срамувам се от онази част в мен, която ме свързва с него, не ме карай да ти го повтарям сто пъти. Не те упреквам за безбройните свиждания, на които си ходила, нищо не съм ти казвала, уважавах твоето решение, сега ти трябва да уважиш моето, мамо, не ме карай да правя нещо, което за мен би било непоносимо. Ти си негова жена, а аз негова дъщеря. Не виждаме нещата по един и същ начин. Ти си го избрала. Не ти се сърдя, не си можела да знаеш. Но все пак ти си тази, която го е избрала. Не аз. Ти винаги можеш да скъсаш връзките с него. Аз не. Неговата кръв тече във вените ми. Разбираш ли в какво се състои проблемът? Не съм съвсем сигурна. Не вярвам да можеш да се поставиш на мое място дори за момент, а това, че искаш от мен подобно нещо, доказва, че изобщо не се поставяш на мое място.“

Млъквам, защото пристига санитарят, за да провери дали всичко е наред.

Тъкмо се каня да си вървя, когато се появява Ралф. Използва случая, за да обясни отново присъствието си в апартамента на Ирен. „Само по-спокойно, нищо повече не искам от вас - казвам му. - Нека изчакаме и нещата постепенно ще се изяснят.“

За мен Ралф си остава мистерия. Какво иска всъщност? Освен ако не си пада по стари жени, не виждам какво очаква от връзката с майка ми - а и нямам чувството, че въпреки натрупания опит в тази област, Ирен като сексуална партньорка би могла да бъде нещо изключително. Ришар ме съветва да не се занимавам с това. „Прав си - съгласявам се. -Наистина не трябва. Значи, няма да го каним.“ Толкова по-добре. Не споменавам за присъствието или отсъствието на Елен на тази семейна вечеря, но все пак мисля по въпроса. Оставям Ришар да постъпи, както реши. Той има душа, има съвест, свободен е да направи избор, нека избере. Седнали сме да се почерпим на обляна от слънцето тераса, като по чудо на завет от студеното течение, падналият през нощта сняг искри по тротоарите. Студът не е прекалено силен.