Филипп Джиан - „Ох...“

Открай време съм се възхищавала на всеотдайността, с която Ана работи за успеха на основаната от нас продуцентска къща - идеята за която се бе родила в родилното отделение, огласено от моите писъци -шейсет процента за нея, четиресет за мен. Тя е директорката. Тя е тази, която работи до късно вечер, в събота, а понякога и в неделя. Взема само няколко дни отпуск. Преговаря с банкерите. Заради всичко това винаги съм се възхищавала от нея.

Съветвам я да организира въпросната вечер. Просто защото самата тя го заслужава, защото може да се гордее с постигнатото. През последните години страшно много продуцентски къщи затвориха врати, но „АВ Продюксион“ оцеля.

- Човек никога не знае - казва тя. - Вятърът може да смени посоката си. Рано или късно, все ще се случи.

В края на август 2001 година Ана отново пометна и макар прекомерната й натовареност да не бе единствената причина, всички си обясниха случилото се именно с нея. Робер направо смяташе, че тя е пожертвала детето си в името на проклетата „авепрод“, както тогава той започна да нарича нашата продуцентска къща (...твоята шибана авепрод... за твоята шибана авепрод ли говориш?... нали нямаш нищо против да не споменаваш твоята шибана авепрод?...пак ли твоята шибана авепрод?). Семейството им оцелява не само благодарение на постоянните пътувания на Робер, който повечето време е зад волана на своя мерцедес и рядко се задържа у дома за повече от две седмици, благодарение не само на дистанцията, която спазват помежду си, но и на липсата на всякакъв интерес от страна на Ана към всичко, което не се отнася до „АВ Продюксион“. Всички мъже са в краката й, но тя не им обръща внимание, сексът не я интересува. Не че от време на време не се възползва от случая - ако в момента не е толкова заета и ако Робер е минал под душа, след като предварително здравата се е насапунисал - но иначе не вижда причина да хаби енергия само за да се озове в леглото под някакъв потен, задъхан и разчорлен тип. Просто си е такава, а не се интересува и от жени. Веднъж, по време на почивката на море, двете направихме опит, но не постигнахме нищо, защото не успяхме да останем достатъчно дълго сериозни и съсредоточени.

Наближава един след полунощ, когато най-сетне излизаме от кабинета и докато прекосяваме паркинга, нощният студ отново ме обгръща. Спирам. За момент ми се струва, че ще се разплача, но не. Захапвам долната си устна. Ана ме прегръща. Да загубя мама, без в действителност да съм я загубила, ми се струва още по-мрачна перспектива. Ана чудесно ме разбира. Все едно да спра да дишам.

- Да, разбира се - казва ми, докато ме гали по гърба.

Отиваме у тях. В хладилника откриваме хайвер от сьомга и блини. След като хапваме, се чувствам по-добре. Също и след чашата бяло вино. Беседваме разгорещено. Напълваме отново чашите, смеем се. На прага се появява Робер по долни гащи „Армани“, с увиснали рамене и сънено изражение.

- Какви ги вършите, момичета? - въздиша той. - Знаете ли колко е часът? Честна дума, сигурно сте се побъркали!

Изчакваме да се прибере обратно в спалнята и едва тогава реагираме.

- Не знам какво му става напоследък, че се държи така неприятно -казва тя.

Свивам рамене. Крайно време е да сложа край на тази глупава връзка -на моменти се питам дали всъщност не съм била привлечена от това, че е глупав. Зная, че няма да бъде лесно, но съм готова да поема риска и още тази вечер обещавам пред себе си, водена от внезапното желание да бъда почтена с Ана, от мисълта, че мама е между живота и смъртта, и прочее, да завъртя острието в раната при първия удобен случай, като заявя на Робер, че съм решила да сложа край на нашите срещи.

Въпросният случай не закъснява. Сутринта, когато се събуждам, завесите са спуснати, но навън вече е светло. Явно не съм си у дома. И не Марти е този, който се вмъква под топлите завивки и се притиска до мен, а дръзката ръка на Робер, който се пъха между краката ми като на своя територия.

Рязко се дръпвам и се увивам в чаршафа.

- Какви ги вършиш? - просъсквам сърдито.

Въпросът ми сякаш го изненадва. Намръщва се.

- А според теб какво правя?

- Къде е Ана?

- Спокойно. Излезе.

Той е гол. Аз съм по бельо, нервна, трескава.

- Защо? Какво ти става? - пита ме.

- Никога не сме го правили тук, Робер. Ние сме в нейния дом.

- Това е и мой дом.

- Да, но няма значение. Не можем да продължаваме така. Това на нищо не прилича. Трябва да престанем. Знаеш ли, Робер, аз имам определен усет за нещата, никога не съм ти говорила за това - всъщност за какво ли изобщо сме говорили с теб? - имам особена дарба и сега чувствам, че трябва да сложим край. Смятам, че, така ще се издигнем в собствените си очи.