Филипп Джиан - „Ох...“

Включва отоплението, отправя ми съчувствена усмивка и подкарва по обления от светлината на утрото булевард.

На един светофар той докосва коляното ми. Опитва се да ме успокои.

- Нищо не е загубено - казва ми, за да ми вдъхне сили, докато прекосяваме Булонския лес, потънал в бляскава мъгла.

Не отговарям нищо.

Съзнавам, че прояви самоотверженост, като ни откара до болницата, че прекара нощта редом с мен, че беше безупречен - внимателен, загрижен - че го харесах още преди няколко дни, че определено будеше у мен желание, всички тези аргументи в негова полза бяха налице, но дали съм достатъчно улегнала, за да мога да си обясня спокойно нещата, готова ли съм да предприема каквото и да било?

Когато се завръщаме, Ришар все още е там - това незабавно дава отговор на неприятния въпрос, който ме измъчва от момента, когато напуснахме болницата, а именно как да обясня на Патрик, че засега не мога да стигна по-далеч в нашата връзка и че съжалявам, ако съм оставила впечатлението, че съм готова да спя с него при първия удобен случай.

Щом влизаме, Ришар се надига на лакът и ми отправя въпросителен поглед. Той знае. Ришар единствен знае - Венсан също, но не до такава степен - колко потресена съм при мисълта, че мога да изгубя Ирен, колко безсилна и готова да рухна съм при първия удар, който ще ме сполети. Навремето понякога Ирен не спеше по цели нощи, за да бди над мен, да ме брани, когато полудяла от болка майка или някой друг се опитваше да раздаде правосъдие и да ни отмъсти. Какво щях да правя сега? Сега, когато тя вече не бдеше над мен?

Той става, приближава се и ме прегръща. Не се противя. От всички мъже, които някога съм познавала, без съмнение, той е най-добрият, така е, но дали е достатъчно? Буди ли у мен възторг? Нямам ли право да мечтая за нещо по-добро?

Отпускам се на един фотьойл. Двамата мъже се споглеждат. Установявам, че още съм жива, по бързината, с която долавям моментално възникналото между тях съперничество, за което аз съм причината. Подобно усещане действа като целебен балсам - лек и едва доловим - за нараненото ми сърце.

- О, прощавайте - казвам им. - Не си спомням дали ви запознах.

Отговарят ми утвърдително. Ришар използва случая да благодари на Патрик за помощта и да му съобщи, че сега вече спокойно може да си върви. Гледам встрани. Нямам желание да вземам участие в тяхната игра. Чувствам се страшно изморена. Ришар ме притиска до рамото си.

- Безкрайно ви благодаря, Патрик - обаждам се с известно закъснение, докато той вече си тръгва. - Хиляди благодарности, ще ви се обадя, за да ви държа в течение.

Той прави трогателен и донякъде печален жест с ръка, отваря вратата и навън го подхваща студеният вятър, който вие в камината.

- Не намираш ли, че малко се натрапва?

- Ако смятах така, нямаше да го поканя - обаждам се след известна пауза.

- Я почакай, сериозно ли говориш? Май ме будалкаш или се лъжа?

- Господи! - възкликвам. - Ришар, да не си решил да ми правиш сцена! На мен. Не мога да повярвам. Да не си се побъркал? С всичкия ли си?

Не бяхме достатъчно любезни с Патрик и затова съм толкова кисела.

- Виж какво - казвам му, - най-добре е да престанем. Виждаш, че си имам други грижи. Ако искаш да знаеш, отсъствах цяла нощ не за да флиртувам с него. Освен това с какво право искаш да научиш нещо повече? В качеството на какъв? Или може би сънувам?

- Добре, само не започвай.

- Не ми казвай какво да правя. Разделихме се, за да можем да живеем в мир помежду си. Аз не те питам какви ги вършиш с твоята телефонистка, едва ли не тийнейджърка. Вземи пример от мен.

Навън мъглата се вдига и небето просветлява, зората си пробива път между голите клони на високите дървета. Въздъхвам с облекчение. Сякаш денят е убежище, сякаш ми е дадена отсрочка до следващата вечер.

Напълвам ваната. След като се наложи дълго да увещавам Ришар, че всичко е наред, той най-сетне си тръгна, после пуснах пералнята на програма с изкисване и на максимална температура, за да залича от чаршафите всяка следа от мръсотия. Качвам се в спалнята, последвана от Марти. Не забравям да заключа вратата и да поставя резето.

Марти се покатерва на мивката и очаква да пусна тънка струйка студена вода. Жаден е. Сещам се, че след случилото се с Ирен той е единствената ми компания, и бързам да го обслужа. Докато пие, без да престава да мърка - умение, което само един стар котарак владее - аз се обаждам на Ана, за да се извиня, че не съм отговорила на вчерашните й съобщения.

- Горкичката, кажи ми само дали всичко е наред?