Филипп Джиан - „Ох...“

Венсан разговаря оживено с баща си и никак не съм сигурна дали не злословят по мой адрес, като всеки от тях се оплаква от мен на другия. С изключение на лошото настроение, в което често изпадат, двамата са много различни. Струва ми се, че Венсан вече се отнася към баща си като с равен, и се чувствам смутена от мисълта, че съм родила дете, вече способно да напердаши баща си, ако се наложи - тъй като двамата са застанали до камината, виждам как отблясъците на огъня играят по лицата им.

Жози се е разположила по средата на канапето и кърми бебето, което временно отвлича вниманието на Робер от мен.

Най-сетне Елен Закарян звъни на вратата и Ришар подскача като ужилен. Всички вече сме налице. Най-нетърпеливите, които преди малко повдигаха капака на тенджерата, за да проверят дали ухае вкусно, сега са вперили в мен умолителни погледи. Аз обаче не снемам очи от току-що пристигналата Елен. Страхотна е. Най-забавното е, че Ришар сякаш се смущава от толкова красота, събрана в една жена. Споглеждаме се с Ана. Зная, че тя мисли като мен, че за жени на нашата възраст това е сериозна и нелоялна конкуренция, и че има моменти, когато ни се иска да сме мъртви.

Сядаме на масата и Патрик се настанява до мен, като ми прошепва колко мило от моя страна, че съм го поканила, и че се чувства поласкан да сподели вечерята с компания от толкова симпатични хора. Думите му ми звучат малко церемониално и приповдигнато, но приемам без колебание неговата благодарност, защото, докато говори, слага ръка на лакътя ми и я оставя там - жест, който веднага бива забелязан от всички.

Робер, седнал на другия край на масата, почти с лице към мен, се преструва, че нищо не е видял. Тъй като нямам никакво намерение да го предизвиквам, ставам, за да сервирам, отмествам стола, но бузите ми са пламнали. Венсан също става и се разхожда с бебето на ръце -неизвестно поради каква причина го наричат Едуар-бебе - ето че Едуар-бебе започва да приплаква в бамбуковите пелени за многократна употреба.

Ана се заема да сервира в другия край на масата, а майка ми плясва с ръце, за да привлече вниманието, и започва да обяснява колко щастлива се чувства сред близки и приятели, бла-бла-бла, речта й всеки път е една и съща до момента, когато се обръща към новодошлите, в случая това са Ралф, Патрик и Елен - миналата година Венсан бе успял да представи Жози като своята най-нова приятелка - за да им пожелае добре дошли. Това отнема на старата сврака няколко допълнителни минути и ни дава възможност да сервираме, което е чудесно. После тя се обръща към Ралф и макар в момента да не слушам какви ги говори, нещо в думите й привлича вниманието ми, защото я чувам да казва, че използва случая, за да съобщи своя годеж с тук присъстващия Ралф.

Изкисквам се, след което се извинявам:

- О, пардон! Как успяваш всеки път да станеш смешна?

Лицето й се сгърчва, но не казва нищо. Ришар бърза да вдигне чаша за здравето на всички присъстващи и с всяка следваща секунда неловкото мълчание, което съм предизвикала, се запълва, всеки се старае да разведри атмосферата, наелектризирана от мен и майка ми, разговорите се възобновяват, майка ми сяда по покана на Ралф, който я държи за ръката, а аз се връщам на мястото си до Патрик, който ме пита за някакъв адрес.

- Прощавай, Патрик! Чий адрес ти трябва?

- На месаря, при който пазаруваш.

Правя опит да се усмихна, но вътре в себе си продължавам да си задавам въпроси. Не съм сигурна, че наистина имам желание. По-скоро дали все още имам желание. Би трябвало да се отнасям с подозрение към мъж, решил да прави кариера в банковия сектор, мисля си аз, докато го гледам как ми пълни чашата.

Приключваме вечерята коляно до коляно, но аз не се задържам много на масата. Не съм нито „за“, нито „против“. Бих искала да го накарам да изчака, да не бърза. Пита ме какво желая и аз му отвръщам, че не зная, че моментът не е подходящ за такива разговори.

- Ненавиждам да говоря шепнешком за важни неща - казвам му и го моля да сложи дърва в камината.

Навън мирише на сняг, нощната мъгла искри в студения въздух. Някои от гостите все още са на масата. На два пъти улавям погледа на майка ми, но и един път ми е достатъчен. Зная, че ми е страшно сърдита. Зная, че тя знае, че съм й страшно сърдита.

Ана е приготвила чудесен сладкиш, а Жози един недотам чудесен сладкиш. Наистина недотам. Много по-плътен. Предполагам, че е сложила двойна пропорция масло и брашно. Виждам, че Венсан е недоволен, но Жози сияе, страшно горда със своето произведение, което има виолетови оттенъци.