Филипп Джиан - „Ох...“

Не зная откъде изравя този тон на съпричастност и как успява да направи така, че да звучи искрено. Той е мъжът, който ме зашлеви и който ми се притичва на помощ, когато смята, че съм заплашена или дори само тъжна, или ужасно изморена. Макар да оплешивява, все пак си остава доста привлекателен.

- Не ти се сърдя - казвам му аз. - Всъщност не знам дали изобщо мога да имам някакви претенции. Това е просто рефлекс от времето, когато бяхме заедно. Не го правя нарочно, така че не ми обръщай внимание.

- Аз нищо не казах, когато ходеше с оня цигулар.

- Хайде, моля те. Не се прави на глупак. Той беше женен, имаше три деца и напълно отговаряше на изискванията. Ти обаче не можеш да кажеш същото, нали? Избра неомъжена жена без деца. Поне доколкото знам.

- Нищо не съм избирал. Ако искаш да знаеш, срещнах я във вашия шибан асансьор.

- Значи, това ти е номерът. Срещаш момичета в някакъв шибан асансьор?

- Виж какво, обещах си никога повече да не се карам с теб. Нека запазим добри отношения.

- Ние сме в добри отношения.

- Отлично. Искам така да си остане през цялата вечер, да бъдем в добри отношения и след това.

- Нещо като брат и сестра, така ли? Така ли си представяш нещата? Да бъдем най-добрите приятели на света?

- Ами... нещо такова, да бъдем сигурни един в друг.

Кимвам бегло.

- Реши, че връзката ти с това момиче допълнително ще ни сближи, така ли? Реши, че постъпваш правилно?

- Нищо не съм решил, Мишел. Престани.

- Не избираш, не решаваш, животът е прекрасен, нали?

Той стиска зъби и продължава старателно да бели картофите. Вътрешно го поздравявам за самообладанието и се моля да не си прехапе езика.

Майка ми пристига под ръка с някакъв мъж на моята възраст и аз веднага познавам, че това е прос ловутият Ралф, за когото ми е споменавала.

- Често ми говори за вас - казва ми той, а аз правя опит да се усмихна.

Майка ми е облечена в къса черна кожена пола. Пластът грим върху лицето й е толкова дебел, че когато се надвесва над тенджерата, се притеснявам той да не се разтопи и да се смеси с бульона. Много съм зла. Всъщност не е гримирана повече от обикновено. Каня я да отиде да седне заедно със своя приятел, а ние с Ришар оставаме до печката.

- Убий ме - казвам на Ришар, докато тя се отправя към камината, люлеейки бедра в рамките на своите възможности, следвана от Ралф.

Невинаги е била такава. Постепенно се промени в резултат от ужасния живот, който водихме, след клането, което извърши баща ми в един детски лагер, докато родителите били на сърф. Явно бе осъзнала, че това е единственият начин да оцелее, защото не беше създадена за работа. И ето в какво се е превърнала на седемдесет и пет години, карикатура на стара съблазнителка. Дърта кикимора. Впрочем преувеличавам.

- Убий ме веднага щом ти дам знак - повтарям.

Жози успява да се промъкне през входната врата, но все пак се налага да мине ребром и ми се струва, че дори задържа дишането си. Бебето е хубаво и с лилаво личице. С тях вътре нахлува студеният въздух. В местата с надморска височина над петстотин метра вали сняг и студената вълна се спуска към равнините. Скоро бузите им поруменяват, колекцията от бутилки вино расте. Отварят шампанското, донесено от Ралф, всички ме питат какъв е този странен тип, а аз отвръщам, че нямам представа и не искам да знам.

В никакъв случай няма да позволя мама да се омъжи за този тъпак или за когото и да било друг.

Надявам се тези мои мисли да не са изписани върху лицето ми. Надявам се усмивката, която й отправям, когато погледите ни се срещат, да не прилича на гримаса, защото нямам намерение само заради това да разваля вечерята, на която обикновено каня преди Коледа семейството и приятелите. Бях женена за Ришар повече от двайсет години и оттогава винаги се събираме поне веднъж годишно, а през останалото време се разбираме чудесно, с изключение на дребните неизбежни спречквания, които при добро желание от двете страни успяваме да овладеем и да потушим в зародиш.

Вече се появяват пълни чаши, други пият бира направо от кутиите. Ана и Робер също носят вино. Закачалката в антрето е отрупана с дрехи. Огънят пращи в камината. Робер се опитва да улови погледа ми, но аз го отбягвам. После пристига Патрик. Сам, защото жена му не можела да дойде.

- Надявам се, че не е нещо сериозно - казвам му, като му подавам чаша.

Представям го на останалите. Описвам как сме се запознали неотдавна, докато той преследваше скитника. Майка ми обръща внимание колко важно е човек да има добри съседи.