Филипп Джиан - „Ох...“

- За какво мислиш? - пита ме майка ми.

Обръщам се към нея.

- А, за нищо конкретно.

Тя стои неподвижно. Навела е глава и се поклаща по начин, който донякъде ме тревожи. После вдига поглед към мен.

- Даваш ли си сметка как ме нагруби преди малко?

- Да, абсолютно. Но това е само началото. Още нищо не си видяла.

Тя се изкисква пресилено, сяда на един стол и отпуска глава върху ръцете си.

- В затвора е от трийсет години! За него има ли някакво значение?

- За мен има значение. След като нямам баща, как бих приела пастрок?

- Трябва ли да треперя цял живот? Това ли си ми отредила? Да треперя до края на дните си, да завърша земния си път в старчески дом? Сред всички онези непознати клетници?

- Какви ги говориш?

- Добре, добре, успокой се. Вземам думите си назад.

Чайникът започва да свири.

- Когато Ралф си отиде, когато по един или друг начин вашата история се спука като балон, което трябва да се очаква, аз, твоята дъщеря, все още ще бъда до теб. Обективно погледнато, мамо, аз съм по-сигурна опора от него.

Чувствам как в сърцето й блясва искрица надежда. Подава ми празната си чаша и аз я предупреждавам да не прекалява, но тя ме праща по дяволите. Наливам й, след което се отдалечавам - изморява ме. Чувам как се строполява зад гърба ми, с трясък се преобръща стол.

Ето ни на път за болницата. Майка ми е припаднала, а аз се побърквам от тревога. Отново се прев ръщам в нейна дъщеричка, но особено ме плаши лицето й, пепелявосиво, почти синкаво. Патрик кара с пълна скорост, знае най-прекия път. Дори не мога да разбера дали диша. Безмълвно държа ръката й, а сълзите се стичат по бузите ми, без да мога да ги сдържа. Само долната ми устна потрепва. „Не ми причинявай това“, мърморя на себе си, докато колата лети, звукът на клаксона ехти в нощта, на няколко пъти минаваме на червено, обираме ругатните на неколцина скитници, които дремят под шатрите край канала въпреки студа. Духа пронизващ вятър и когато я издърпвам от колата, леденият вихър я шибва в лицето, а тя инстинктивно се притиска в мен, вкопчва се и шепне на ухото ми: „Върви да го видиш, Мишел“. Думите й ме хвърлят в ужас - полагам усилие да не я отблъсна. „Върви да видиш баща си“, моли ме тя.

- Мамо, какво говориш? - простенвам.

Студеният въздух ни обгръща, а през това време към нас се задава тичешком дебела медицинска сестра, следвана от Патрик и санитар с носилка, чиято конска опашка се вее на вятъра. „Мама е в кома.“ Само това мога да кажа. Чакам. Чакаме двамата. Патрик е решил да остане заедно с мен. Обаждам се на Ришар и на Венсан, моля ги да обяснят положението на другите и им възлагам да довършат вечерята. Не се чувствам много добре. Нещо в мен се е пречупило. Отгоре се е надвесила страховита сянка. Патрик ме прегръща през рамото и това е най-милият жест от негова страна, предвид обстоятелствата. Никога досега не съм си представяла, че мама може да си отиде, защото подобна възможност ми се е струвала напълно непоносима, и когато ненадейно се изправям пред тази бездна, чувствам, че нямам сили да приема реалността. В миналото често се е случвало да се измъкваме от тежки моменти или просто от временни затруднения само благодарение на единството между нас, а сега става ясно, че занапред нещата ще стават все по-сложни. Поглеждам към Патрик. Едва ли банков служител ще ми противоречи в това отношение.

Разсъмва се, когато един лекар идва да ми каже, че мога да се прибера у дома, защото това е най-доб рото, което мога да направя. Майка ми била под наб людение и щели да ме държат в течение, ако има някаква промяна. Вместо да го отрупам с въпроси, аз се опитвам да контролирам дишането си. Патрик ме подкрепя. През нощта бях успяла донякъде да се успокоя, но всяка поява на лекар или на мъж в бяла манта ме караше отново да изпадам в паника и сега не съм в състояние да проведа нормален разговор с дежурния лекар, тялото ми просто е престанало да функционира. Той ме съветва да взема приспивателно и да си легна, като ме уверява, че състоянието на Ирен е стабилно и че вечерта ще ми се обади. Клатя глава. Свивам се. Патрик е до мен. „Поне се приберете да вземете един душ и да се преоблечете“, съветва ме той, като слага ръка на рамото ми. Дълго време лежах на твърдата пейка, без да затворя очи, без да знам дали тя ще умре, или ще живее. На моменти сядах, превита надве, опряла чело в коленете си, скръстила ръце, опитвайки се да не треперя като лист. Прекарах най-мъчителната нощ през моя живот -като се изключи онази, през която моят баща оказа съпротива на полицията, преди да бъде арестуван и едва спасен от разярената тълпа. Гледам Патрик, но не го виждам. Без съпротива се оставям да ме поведе към изхода, увлечена сякаш от топлото течение на невидима река. Дори не чувствам студа, докато прекосяваме лъскавия от скрежа паркинг.