Филипп Джиан - „Ох...“

- Не зная. Ще взема една вана и после ще видя. Изморена съм. Струва ми се, че е мозъчно сътресение, но не съм сигурна.

- Инак добре ли си? Искаш ли да дойда?

Отговарям, че искам да си почина, че вечерта ще отида в болницата, а после двете можем да пием по чашка. Докато говоря, влизам във ваната. Би било идеално, ако можех да забравя какво ми каза Ирен, да го пропъдя от мислите си, но засега не успявам.

- Още не мога да се опомня след това, което тя ти причини - казва Ана.

- Според мен е ужасно.

- И веднага след това ме остави. Ана, та това може би са последните й думи. Даваш ли си сметка?

- Какво смяташ да правиш?

- Какво ли? Нямам представа. Хм. Може би нищо. Нищо не мога да направя. Нека той си остане докрай там, в затвора.

Тя смята, че съм права, че нищо не ни обвързва с нечия последна воля, със сетните думи, произнесени сред стенания, едва чути, неразбираеми, напомнящи бълнуване. Извинява се, ако е била груба - веднага добавя, че просто проявява обикновен здрав разум. Уточнява, че желанията на умиращите трябва да бъдат изпълнявани само до известна степен. Иначе всички ще се превърнем в някаква секта на откачени.

- Знаеш колко обичам майка ти, но в случая тя отива твърде далеч. Така че не се притеснявай.

Каня се да си лягам, когато някой чука на вратата. Патрик. Идва да провери дали всичко е наред. Отивал на работа и искал да разбере дали не се нуждая от нещо, което може да ми донесе на връщане. Нямам нужда от нищо и му благодаря. Изглежда едновременно жизнерадостен и загрижен и сякаш очаква нещо. Придърпвам пеньоара над гърдите си, а през това време зад гърба му, в застиналото небе прелитат ято черни птици.

- Вижте какво, Патрик, тъкмо се канех да си лягам - казвам му. -Искам да събера малко сили, преди да отида отново в болницата.

Той се усмихва. За момент се чудя дали няма да се нахвърли върху мен, после с ужас установявам, че съм облякла късия пеньоар със сини мотиви, а не дългия, също със сини мотиви, да не говорим, че съм по бикини. Толкова съм била изтощена, че съм му отворила в подобно облекло! Твърде късно е да поправя каквото и да било, освен допълнително да влоша нещата, да стана смешна, да се престоря на плашлива девственица или бог знае на каква. Задоволявам се само да пристегна колана. Ако до този момент съм имала някакви притеснения, че няма да му направя впечатление, сега вече мога да бъда напълно спокойна.

- Не се колебайте да ми се обадите, ако мога да ви бъда полезен с нещо - казва той, като се изкашля.

После бърка в джоба на палтото си и изважда телефона, под предлог че иска да разменим нашите номера, а на мен за момент ми се струва, че държанието му е странно.

- Патрик, вие май ме снимахте? - питам го. - Това ли направихте?

Той се мръщи, изчервява се.

- О, моля ви се, Мишел! Разбира се, че не.

Отрича, клати глава във всички посоки и накрая, когато вече съм готова да му затворя вратата под носа, включва функцията „Снимки“, за да ми покаже последните, и аз установявам, че не съм аз, или по-скоро съм аз, но не полугола на прага на входната врата, а легнала на пейката в болницата, свита надве, обляна в бледа светлина, изненадана от първите лъчи на зората.

След като преминава учудването ми, неволно избухвам в смях и отбелязвам колко глупав вид имам, докато спя.

- Нищо подобно. Красива сте - възразява той.

В това леко облекло наистина ми става много студено. Цялата съм настръхнала, космите ми са щръкнали като наелектризирани. Освен това съм в плен на трепета, предизвикан от трогателния начин, по който го казва. Стоя пред него като вцепенена.

Иска ми се да му благодаря за сладкото чувство, което е пробудил в мен, но се въздържам, за да не го насърча.

- Нека поговорим друг път, Патрик. В момента умирам от студ.

Той се усмихва. Махва с ръка. Затварям вратата. Дръпвам резето.

Следя през шпионката как отива към колата. Изведнъж се сещам, че когато една жена започне да се колебае дали да започне, или не връзка, вече е с единия крак в третата възраст - а може би с двата крака.

Събуждам се в късния следобед. Отивам да я видя - не знам за какво служат всички тези маски, тръбички, кабели - всъщност няма много за гледане, дори клепките й не помръдват. Държа известно време ръката й, но не чувствам нейното присъствие. С други думи, просто я няма тук. от дълго време двете не се разбирахме - отношенията ни се влошиха след раздялата с Ришар, защото отказах да отида да живея при нея, а тя много го искаше, за да може изцяло да разчита на мен, така както през онези мрачни години аз разчитах на нея. Ала макар да можех да понеса цял месец, без да я видя, все пак знаех, че тя е там. Сега дори не зная къде е.