Филипп Джиан - „Ох...“

Страхът, че сме разкрити. Че могат да ни познаят и отново да се сблъскаме с всички онези убити, с онази неправда, онази лудост. Трийсет години по-късно този страх не ни е напуснал и все така ни държи в клещите си. Ирен си бе въобразила, че времето ни е направило недосегаеми, но така и не успя да ме убеди и у мен остана навикът -като пораснало дете, което продължава да смуче пръст - повече или по-малко да бъда нащрек - всъщност по-малко, защото се оставих да бъда изнасилена като много други.

Когато се запознах с Ришар, бях на път да полудея, не минаваше седмица, без да бъдем нападнати по един или друг начин, блъскаха ни, дърпаха ни, удряха ни плесници, унижаваха ни, по цели часове плачех в моята стая, наложи се да напусна университета, където дори по-често ме нападаха, тормозеха и преследваха - сякаш всеки имаше брат или сестра, станали жертва на смъртоносната лудост на моя баща, или пък бяха пострадали техни близки. Живеех в състояние на постоянна тревога и ден и нощ го проклинах, че е увлякъл и нас в своето падение. Някои се задоволяваха на минаване просто да ме ударят с книга по главата.

Ако можех, бих го убила със собствените си ръце - към мен той винаги се бе отнасял хладно и високомерно. Изобщо нямаше да ми липсва. Всеки път когато започнех да говоря по този начин, Ирен скачаше и понякога си наумяваше да ме накаже за думите ми - за нея те бяха същинско богохулство и макар по-късно религиозното чувство да я напусна, в началото се стараеше да ми покаже, че има граници, отвъд които не бива да минавам.

Нямала съм право да желая смъртта на моя баща - и още по-малко да твърдя, че съм готова да го екзекутирам със собствените си ръце. Явно самият демон говорел през моите уста и в такива случаи върху мен се стоварваше градушка от плесници, от които ловко се бранех, като стоически кръстосвах ръце пред лицето си. Не разбирах защо тя толкова го защитава, след като по негова вина бяхме подложени на такива мъки. Имах приятел, в когото бях влюбена, първият, с когото наистина бях спала, първият, на когото истински държах, бях на шестнайсет години, а той ми се изплю в лицето - един от малкото случаи през моя живот, когато наистина страдах - и не само разби сърцето ми на хиляди късчета, а ме унижи пред всички останали. От социална гледна точка просто ме уби. Как бих могла по онова време да изпитвам състрадание към човека, станал причина за всички мъки, на които двете с мама бяхме подложени?

Срещнах Ришар едва шест години по-късно. През това време бях успяла да се закаля, а Ирен да осъзнае, че прекалената религиозност, прекалената нравственост водят в задънена улица, че тя все пак е доста привлекателна жена и ако се стегне, би могла да промени живота си, което тя в един момент наистина направи и постигна няколко наистина чудесни завоевания, но те, за съжаление, се оказаха краткотрайни. Шест години несигурност, бягство, постоянно местене от място на място, напразни опити да скъсаме с миналото. Единственото, което паметта ми е съхранила от този период, е мрак, свят без светлина, от който сякаш никога нямаше да излезем, и ето че един ден се появи мъж: той вдигна бифтека, с който ме бяха ударили в лицето, и на свой ред го залепи върху физиономията на моя нападател, като дори се опита да му го натъпче в гърлото, и този мъж беше Ришар, за когото три месеца по-късно се омъжих.

Баща ми беше в затвора и щеше завинаги да остане там. Трябваше ми известно време, за да разбера, че това е чудесна новина. Имах възможност да започна нов, пълнокръвен живот, а през това време той гниеше в килията, едва днес осъзнавам това, но то не е достатъчно, за да ме разчувства.

Пускам ръката на Ирен, която така и не помръдна, нито се затопли от досега с моята ръка. Все пак сърцето й бие. Спомням си колко близки бяхме през онези години и не искам да я загубя. Знаех какво правеше тя тогава, знаех откъде идват парите, макар тя да мълчеше по този въпрос или даваше нелепи обяснения, които аз приемах за чиста монета, за да бъда в мир със съвестта си.

Дните са къси и си тръгвам, преди да е мръкнало. Обзело ме е странно чувство на самота. Пътьом се отбивам в нейния апартамент, макар мислите ми да са другаде.

Отварям и се оказвам лице в лице с Ралф.

Това веднага се превръща в проблем.

Срещаме се с Ана и обсъждаме идеята за организирането на вечер в чест на двайсет и пет годишнината на „АВ Продюксион“. Неудобството е, че това ще струва скъпо, а ползата ще бъде доста съмнителна, но ако не предприемем нещо, би било признание за финансови затруднения, за тесногръдие или за несъобразяване с традицията, а нито един от тези варианти не ни устройваше.