Филипп Джиан - „Ох...“

- Вярваш ли, че наистина ще се издигнем?

- В нищо не те упреквам. Беше страхотен партньор и ще си останем приятели. Но не чувстваш ли, че започва да ни тежи? Сам разбираш, не отричай.

- Тежи ли ни? На мен изобщо не ми тежи.

През това време успявам да нахлузя полата. Дръпвам рязко завесите.

- Гърдите ти са наедрели - обажда се от леглото.

- Не ми се вярва. Няма такова нещо.

- Повярвай ми, така е.

Обличам пуловера и търся обувките си.

- Чуй ме - въздиша той, - просто ми кажи, че вече нямаш желание и че между нас е свършено.

- По-сложно е. Но така или иначе, нямам желание тази ситуация да продължава, всички тези лъжи.

- Не отговори на въпроса, който ти зададох.

- Прощавай. Вече нямам желание да продължавам сексуалната връзка с теб. Нали това ме питаше?

- Прекалено грубо от твоя страна, Мишел. Мис ля, че ще ни трябва време, за да се адаптираме.

- Не, и дума да не става. Невъзможно е.

Обувам обувките, обличам палтото, вземам чантата.

- Това е като пушенето, Робер, не спреш ли изведнъж, няма да постигнеш нищо. Бъди разумен. Стари приятели сме. Всичко ще бъде наред.

На излизане му махвам приятелски. Привързвам шала на главата си, вдигам яката на палтото и поемам в прозрачния въздух на утрото към тихия бар, където сядаме понякога с Ана - тоалетните са отлични, музика от Брайън Ено, парфюм „Птит Шери“ или „Су льо Фигие“, зелени растения, кабинки с фотоклетка, измиване с различна сила на струята вместо тоалетна хартия, допълнителна топла струя по желание. С една дума, трябва да се пооправя, да се среша. И все пак успявам да се измъкна навреме. Не зная как, по силата на какво чудо, но смятам, че съм приключила веднъж завинаги. По едно време се боях, че ще се наложи да му отстъпя за последен път, като го зная какъв е и предвид обстоятелствата, но за щастие, понякога най-лошото ни се разминава. С наближаването на петдесетте мъжете започват да остаряват, реагират по-бавно, изпадат в колебание и несигурност, на моменти напълно се объркват. Оглеждам гърдите си анфас и в профил.

Минавам през кабинета на Ана, за да я целуна и да я упрекна, че ме е оставила да спя - и че ме е оставила насаме с Робер, зная, че е глупаво, но въп реки годините, вътре в мен продължава да живее едно момиченце, и да се събудя сама в апартамента на най-добрата си приятелка, с нейния съпруг, който спи в съседната стая, зная, но предпочитам такива неща да не се случват, съзнавам, че съм стара и консервативна, но наистина се смутих, с една дума, така или иначе, спах като къпана. Тя ме изслушва развеселено, после ми съобщава, че бащата на Едуар-бебе е в затвора за трафик на наркотици, при това в Тайланд. После добавя:

- Венсан няма дългове, но доколкото разбрах онзи тип има нужда от пари, за да плати на адвокат. Та Венсан му изпраща.

- Искаш да кажеш, че ти му изпращаш.

- Да, но с това вече е приключено. Дотук беше. Не смяташ ли, че Жози прекалява? Венсан наистина притежава страхотна дарба да избира приятелките си.

Не се съмнявам, че според Ана никоя не е достойна за него, но съм съгласна, че с Жози е проявил необикновена прозорливост и далновидност.

От моя кабинет се обаждам на Ришар.

- Да, в течение съм, представи си - отговаря ми той. - Тази история с наркотиците си е чисто изнудване. Този тип просто прекалява.

- Е, благодаря ти, Ришар, благодаря ти за усилията, които полагаш, за да ме държиш в течение!

- Какво? Я почакай. Струва ми се, не съм длъжен да те осведомявам за моите разговори с Венсан. Затова не е зле да се успокоиш.

- Имаш късмет, че не си пред мен.

- Мога да дойда, мога да бъда при теб след десет минути.

- Господи, как можеш да бъдеш толкова груб? Това ли е най-любезният отговор, за който се сети? Единственото ми престъпление е, че искам да бъда в течение на онова, което се случва в моето семейс тво. Особено когато засяга Венсан. Така че благодаря ти за доброто отношение, Ришар. Благодаря. Запази си нежностите за твоята нова приятелка, не ги хаби за мен.

Такъв бе обичайният тон на нашите разговори допреди няколко години, карахме се почти всеки ден, докато и двамата решихме, че повече няма смисъл. Сега е просто лош спомен. По онова време започваха да се изпаряват първите илюзии, появяваха се първите кисели плодове, първите разочарования. Бяхме едва четиресетгодишни.

Затварям. Научих се да спирам навреме - няма нищо по-лошо от това, един разговор постепенно да се изостря, да се ожесточава до безкрайност, след като най-добре е раната да си остане такава, каквато е, ще го потърся по-късно, когато напрежението спадне, тогава ще обсъдим положението по-спокойно.