Филипп Джиан - „Ох...“

Успявам да прошепна няколко мили думи на Робер, преди чувството, че е изоставен, да го превърне в сериозен проблем.

- Всичко е наред, Робер. Мисля, че няма смисъл да ти изнасям лекции за женските неразположения. Просто в този момент не мога, какво искаш да ти кажа? Нямаш ли си друга приятелка?

- Обясни ми само едно нещо. Какви са тези игрички с мъжа до теб? Флиртуваш ли, или какво?

Макар да говори тихо, имам усещането, че крещи.

- Робер, нали нямаш намерение да предизвикаш скандал в моя дом? Кажи ми, трябва ли да очаквам това от теб?

Връчвам му чиния и му сервирам по едно парче от двата сладкиша, намигам му и протягам леко устни към него за невидима целувка. Жози гледа към нас, след което съобщава, че е взела рецептата от каталога на веригата „Ла Ви Клер“, и добавя, че между другото, в момента имало промоция на страхотни панетоне. Отново сяда да кърми Едуар-бебе.

- В рецептата няма боровинки - уточнява тя, - само шоколад, но аз обожавам боровинки. И крема от кестени.

Гърдите й са с размери на хандбални топки. Чудно ми е как се справя с тях този глупак Венсан.

Елен идва да ме поздрави за вечерята и искрено желае да станем приятелки. Ришар ни гледа отстрани, сгърчил лице, сякаш му се ходи по малка нужда. Симпатична ми е, но едва ли бихме стигнали далеч, всъщност цялата тази история няма да стигне доникъде. На какво разчита той? Мъжете са способни да се хвърлят с главата напред в съвсем нелепи връзки без всякакъв изход.

- Приятелката ти е очарователна - казвам му, когато той приближава.

- А, страхотно. Знаеш ли, би било чудесно да ни дойдеш на гости.

- Ами да, разбира се. Нека все пак да изчакаме. Да не насилваме нещата.

- Виж какво, Ришар - намесва се тя, - остави ни ние да се оправим. Като начало ще ви наричам Мишел, нали мога да ви наричам Мишел? Нека двете обядваме заедно. Като начало.

- Напълно ме устройва. Бъдете все такава, Елен, и мисля, че ще се разбираме.

- Страхотно - повтаря той.

Чувствам се потисната, но гледам да не го показвам. Представям си как звъня на тяхната врата с букет и плик макарони „Ладюре“. Нима е възможно човек да преживее подобна ситуация и да запази самоуважение?

Някой ме хваща през кръста. Милата Ана е развила необикновена наблюдателност и знае как да реагира в зависимост от това, дали прехапвам устни, мръщя се или пребледнявам, така че идва тъкмо навреме с чаша джин-тоник, от която определено се нуждая.

През последните години били пропаднали много проекти, паричните потоци секвали, целият сектор бил в криза, Ришар разбирал това, но нали ние също сме били засегнати. Докато говори, той гледа мен и Ана -едва сега забелязвам, че е пийнал - на вас самите ви липсва въображение, боите се да бъдете в крак с времето с тази ваша прекомерна любов към американските продукции.

Свикнали сме с подобни хапливи забележки, съпровождащи всеки отхвърлен от нас сценарий, понякога дори се налага да слушаме груби обиди и цинични подмятания, но съумяваме да овладеем положението. Просто не им обръщаме внимание. Изглежда, майка ми също е пийнала - бузите й са придобили цвета на зрели кайсии.

- Ришар, бога ми, вие както винаги мърморите - обажда се тя.

- Това са по-скоро предсмъртни хрипове, Ирен - оплаква се той.

Тя увисва на ръката му, при това съвсем навреме. Някой е отворил кутия шоколадови бонбони, която минава от ръка на ръка. Елен сяда, кръстосва крака и само по себе си това се превръща в малък празник.

- Не бъди такъв черноглед - обажда се тя. - Досадно е.

- Не съм черноглед, Елен. Просто гледам трезво на нещата. Става невъзможно човек да се отклони от отъпканите пътища.

Ана се навежда към ухото ми и ме пита по какъв начин сценарият на Ришар се отклонява от отъпканите пътища, а през това време той продължава своята мрачна пледоария, проповядва различното, оригиналното, уникалното, на което той бил типичен пример.

- Виж какво - отвръщам й аз, - Ришар е преди всичко теоретик.

Сега вече навън времето е снежно, но все още не е заваляло - във въздуха играят редки снежинки. Ралф се обажда по телефона. Жози започва да си прибира нещата. Робер е втренчил печален поглед в пространството. Венсан и Патрик са се разположили във фотьойлите. Докато минавам край тях на път за кухнята, чувам как Венсан казва:

- Ние сме народът, обречени сме да ни го начукат.

Дните са къси, температурите ниски, често зимата предизвиква у мнозина прилив на раздразнение, а у някои ярост и подозрителност, особено у онези, които работят в заведения за бързо хранене. Включвам чайника. Всеки път когато съм на път да изпитам съжаление към него, си спомням какъв живот бе отреден на самата мен, когато бях на неговата възраст, и се отказвам. Към мен и майка ми се отнасяха като към чумави - възрастните ни проклинаха, децата ни дърпаха за косите, разплаканите родители ни замеряха с каквото завърнат, а някакъв мъж в месарницата хвърли в лицето ми бифтека, който току-що беше купил.