Филипп Джиан - „Ох...“

Не съм убедена, че Венсан все още е дете - мис ля си дори, че престана да бъде дете в деня, когато отказа да държи ръката ми, докато го водех към училище - но фактът, че е направил глупостта да се свърже със стокилограмова жена и е побързал да признае нейното дете, което не е от него, определено доказва, че умствено все още си остава донякъде бавноразвиващ се тийнейджър, напълно чужд на здравия разум.

- Струва ми се, че Жози е в основата на проблема - казва тя. - Не предрешавам нищо, не искам да останеш с впечатлението, че го защитавам на всяка цена, но със сигурност знам едно: преди да я срещне, Венсан никога не е имал подобни затруднения. Сама можеш да си направиш извода, Мишел. Прецени дали си въобразявам.

- Не знам. Слушам те и мисля.

- Първо, бих искала да изясня положението. Известно ли е кой е бащата? Ти самата не знаеш ли? Не смяташ ли, че е доста странно? Всичко би могло да се предположи. Като нищо истината може да се окаже ужасна.

Явно чете прекалено много сценарии - начинът, по който тълкува всички възможности и си въобразява какво ли не - но все пак вътре в себе си чувствам, че Ана има право, и донякъде съм облекчена, че Венсан може би не е пряко засегнат - вече си представях, че дължи пари на банда от рода на „Черните ангели“ или на някоя търговска банка.

Първото нещо, което забелязвам, когато се прибирам, е светлината в моята спалня, а пердето на прозореца се поклаща от течението. За момент оставам в колата, за да огледам обляната от уличното осветление околност, но не откривам никакво движение, у съседите е тъмно, навсякъде цари пълно спокойствие. Чудно, но самата аз съм напълно спокойна, макар че „напълно“ е малко прекалено, защото стисвам флакона с лютивия спрей толкова силно, че ръката ми изтръпва чак до рамото.

Отключвам вратата на колата, изчаквам няколко секунди, преди да я отворя, и едва тогава стъпвам с единия крак на земята. Тъй като нищо не се случва, стъпвам и с другия. Чувствам как адреналинът се разлива в мен като топъл сок. Докато стигна до входната врата, вече съм задъхана от напрежение и плувнала в пот.

Ослушвам се. Отвътре не се чува нищо. Изваждам ключа.

Влизам, изключвам алармата. На партера не откривам нищо необичайно. Качвам се горе - познавам звука на всяко стъпало, зная кое от тях скърца, кое пука, старая се да не вдигам шум.

Вратата на спалнята е отворена към тъмния коридор. Влизам с разтуптяно сърце, леглото е разхвърляно, завивките са на земята, скринът отворен, а бикините ми са пръснати по пода. На нощното шкафче свети екранът на включения лаптоп. Пристъпвам.

Тогава виждам и долавям миризмата на отвратителните лепкави петна върху чаршафите, с които се е избърсал, а съобщението върху екрана гласи: „О, пардон! Не можах да изчакам!“.

Вдигам очи и ги впервам в завесата, която играе пред отворения прозорец. Ришар пристига малко след обяд с покупките, а аз още сутринта се погрижих да купя аперитивите, десертите и вината. Тъкмо оправям камината, когато чувам клаксона на колата му.

По вида му разбирам, че е решил да бъде любезен и очарователен с мен, и си мисля, че изборът му е правилен, защото добре ме познава. Всъщност няма да ми бъде лесно да видя на една маса жената, която ми отне сина, и жената, която ми отне съпруга, ако използвам този донякъде трагичен израз, макар че се старая в това отношение да подхождам с колкото се може по-голяма широта на възгледите. Зная, че ще трябва да се държа непринудено, да се отърся от лекия стрес, в който изпаднах сутринта, още щом отворих очи, и който все още не ме е напуснал. Нося дърва за камината, като зная, че обикновено физическото усилие успокоява нервите - Ришар намери на добра цена еднометрови цепеници от Ландите, където горите бяха поразени от ураган, но от друга страна, пренасянето им не е лека работа.

Той пристига с покупките и веднага излиза, за да ми помогне. Времето е ясно и студено.

- Ще трябва някой път да се погрижа за градината - казва ми той. -Когато ми остане време, ще дойда с инструментите.

- Остави, така си е добре.

- Нищо не ми струва да минавам веднъж годишно. Просто ти правя услуга.

- Не, така не ми правиш услуга. Не зная как да ти обясня.

- Инак ще трябва да викаш градинар, който ще те одере здраво. Помисли все пак, Мишел.

Поглеждам го и предлагам:

- Щом имаш такова желание, по-добре почисти улуците.

Той се заема със зеленчуците, докато аз режа месото. Рано е, но той ми налива една чашка. Казва ми:

- Сега смятам, че изглеждаш добре.