Филипп Джиан - „Ох...“

- Така ли? Каква работа?

- Двете с Ана ставаме продуценти на филм.

- На филм ли? Е, много добре. Чудесна идея, мамка му.

Днес той плаче пред моята врата и ме упреква, че не използвам връзките си, но понеже е лишен от всякакво чувство за хумор, изобщо не може да оцени иронията на съдбата, а продължава да смята, че откакто си науми да пише сценарии, поради някаква мрачна и необяснима причина съм се превърнала в препятствие пред неговия напредък в кариерата. На всичкото отгоре аз платих неговите курсове по творческо писане при най-добрите, при Винс Гилиган, Матю Вайнер, до един отличени от Гилдията на американските сценаристи, но те така и не успяха да му предадат онази особена дарба, която им позволява да бъдат винаги вътре в нещата, да се раздават щедро, онази дарба, която издига развлечението в ранг на изкуство - смятам, че трябва да минат поне още едно-две поколения, за да може някой да им отправи предизвикателство на техния собствен терен, без при това да изглежда смешен, но е възможно да се случи и по-скоро, защото сред сценаристите и писателите се открояват някои имена, всъщност няма значение - във всеки случай тези курсове бяха скъпи, много скъпи, но Ришар така и не можа да докаже, че е имал някаква полза от тях, макар самият той да е на обратното мнение.

Изпращам Ана и излизам навън да изпуша една цигара. Не се отдалечавам, а оставам облегната на стената. Просто искам да покажа, че не ме е страх, че не се крия под леглото. Ана ми предложи да отида да спя у тях, за колкото време намеря за добре, и не мисълта да бъда под един покрив с Робер ме накара да отклоня поканата й - макар че подобна идея е достатъчна, за да ми настръхне косата и да се намръщя от ужас. Не, всъщност сама не зная какво целя. Студено е, дните станаха къси. Не попадам на добри сценарии. Изнасилиха ме. Не говоря за отношенията с моя съпруг и сина ми, дори през ум не ми минава за близките. Най-неприятното е, че трябва да мисля за подаръци.

Съгласна съм, че не са имали много време да подреждат и не са успели да пребоядисат стените, както се канеха, но у тях е същински бардак и мирише на лошо - лека воня на лайна и прокиснало мляко, но преди да вляза, оставих на площадката пред апартамента им в черна торба за смет всичката си злопаметност, всички хапливи забележки, всички отрицателни мисли.

- При вас е чудесно! - възкликвам и сядам на стола в кухнята, където Жози по анцуг кърми детето.

За разлика от много майки, никак не обичам да целувам меките червендалести бузи на новородените. Въпреки това казвам: „Колко е красив. Мога ли да го целуна?“.

Венсан ми бе споменал за трийсетина килограма, но става дума по-скоро за петдесет. Станала е огромна и не личи, че е родила. Подава ми детето и съобщава, че носи моето име в мъжки вариант.

- Ах, ти, малък разбойнико! - казвам и вдигам кърмачето във въздуха. После го целувам с върха на устните и й го връщам. - Сега да поговорим за сериозни неща. Какво искате за Коледа?

Двамата се споглеждат и издуват бузи.

Помагам им:

- Прахосмукачка? Шевна машина? Кухненски робот? Фурна? Съдомиялна машина? Парна ютия? Хладилник?

- Струва ми се, че бих искала плазмен телевизор с абонамент за платените канали - заявява Жози.

Кимам в знак на съгласие.

- Да, но моят съвет е да изберете най-необходимото...

- Тъкмо това имам предвид - прекъсва ме тя. - След това идва стереоуредбата, а после видеоплейъра.

Стисвам зъби, но все пак се усмихвам, а през това време Венсан кима утвърдително.

Усмихвам се, защото, след като уби кучето, баща ми се разправи с телевизора у дома - просто го изхвърли през прозореца и оттогава започнаха истинските ни неприятности, защото съседите намразиха този откачен тип, който не споделя техните ценности, кани се да замине да дири спокойствие в Бретан след първите вълнения в столицата и прави кръстен знак над челата на децата, които среща по стълбището, без някой да го е молил за това.

Обаждам се на Ришар, за да се уверя, че не е забравил да направи покупките за следващия ден, и използвам случая да продължа последния ни прекъснат разговор.

- Виж какво, не се притеснявай - казвам му. - Ако искаш, можеш да се ожениш за нея.

- Мамка му, откъде ти идват подобни мисли?

- Е, в такъв случай не се жени за нея, все ми е едно.

- Надявам се утре да не направиш скандал. Не предприемай нищо непоправимо. Не бива да се караме заради нея, нали?

- Че аз не се карам с теб, Ришар. Не ти се обадих, за да те слушам как се вайкаш. Прави, каквото искаш. Не се смятай длъжен да ме държиш в течение за каквото и да било. Свободен си. Нямам намерение да ти го повтарям хиляда пъти. Поканих това момиче, за да ти направя удоволствие. Ясно ли ти е? Може ли сега да говорим за друго? Приключихме ли по този въпрос?