Филипп Джиан - „Ох...“

Най-сетне ставам. Правя опит да се усмихна. Питам ги дали не желаят нещо, после влизам, смеейки се на една забележка на Робер, от която не съм разбрала нищо, но доста успешно се преструвам. Останалите не са усетили нищо. Вътре виждам Ребека, седнала по турски на канапето, вперила очи в безмълвната картина на нощната меса. Останалите трима са се събрали пред камината с чаши в ръка. Сядам до Ребека.

- Току-що ми съобщиха, че мама е починала - казвам й, като на свой ред се заглеждам в директното предаване от „Нотр Дам“.

В отговор тя само вдига очи и кимва. Не зная къде е в момента, но във всеки случай не е тук, не и редом с мен. Усмихвам й се. Като й доверих страшната новина, аз се освободих от обръча, стегнал гърдите ми. В същото време успявам да се владея, засега не съм длъжна да споделям с останалите, а Ребека в никакъв случай няма да ме издаде. Предлагам й чаша чай или парче от коледния сладкиш. Тя с възторг поръчва и двете. Приемам поръчката. Спомням си, че съм срещала странни, откъснати от реалността жени, но не до такава степен. Отивам в кухнята да приготвя чая. Докато прекосявам салона, Ришар ми намигва приятелски и това, че дори той не вижда нищо, че не забелязва нищо необичайно, означава, че успявам чудесно да се преструвам.

На връщане с таблата, предназначена за Ребека, виждам как останалите се прибират, съпроводени от мириса на замръзнала земя. Разговорите се възобновяват, погледите се кръстосват и аз започвам внимателно да се рея сред тях, скътала страшната тайна като талисман, който изгаря гърдите ми.

Призори затварям вратата след Робер и Ана, които са си тръгнали последни, и имам усещането, че съм дала няколко часа отсрочка на Ирен и на самата себе си, че сме се възползвали от тях - прекарали сме тези последни моменти заедно, встрани от всички останали, само двете, както някога, без човек, на когото да разчитаме, и изпитвам удовлетворение и покой. Стоя известно време на прага, изчаквайки да си заминат, Робер да намери ключовете на колата, а недалеч от мен е кацнал един кос, който с държанието си, наклонил глава и дръзко вперил в мен очи, създава впечатлението, че сме стари познати, че отлично знаем за какво става въпрос. Преди да си легна, нарязвам една ябълка и му поднасям в чинийка парчетата.

Събуждам се в средата на следобеда и започвам да разпространявам печалната вест, получавайки всеки път в отговор неловко мълчание, последвано от насърчителни думи, предложения за помощ от всякакъв характер, но аз не желая да виждам никого и успявам да се избавя от тях с всичката им добронамереност.

Изключение прави Патрик. Но посещението му няма връзка със смъртта на Ирен - за която той, естествено, не знае - целта е да намери някаква верижка без особена стойност, която обаче Ребека носела след поклонение в Лурд. „Съжалявам, но тя не е на себе си при мисълта, че може да я е загубила“, обяснява, докато се опитва да бръкне зад облегалката на канапето, на което младата му жена прекара почти цялото време. „Още веднъж благодаря за чудесната вечер“, добавя, продължавайки търсенето, приклекнал, смръщил вежди, пъхнал ръка до лакътя зад възглавниците.

Махвам в знак, че няма нужда да ми благодари, наблюдавайки го как стои на колене пред мен. Докато му отварях вратата, забелязах спусналата се над околността мъгла и дочух далечен, приглушен кучешки лай.

Едва четири часът е, но дневната светлина започва да помръква. Колко пъти сме правили любов през годините на същото това канапе с Ришар, а също с Робер, с онзи цигулар и с кого ли още не? „Хоп, готово!“, възкликва той, показвайки прословутата верижка, засмян до уши.

Скутът ми се намира на почти една височина с носа му - само на метър от него. Този път обаче не съм объркала пеньоарите и съм с дългия, като все пак съм му позволила леко да се разтвори. Изчаквам. Той продължава да се усмихва, без да помръдне. вдигам очи и се наслаждавам на заснежената гора сред синкавия вечерен здрач, после решавам, че отреденото време е изтекло, обръщам се и се отправям към вратата. „Ирен почина тази сутрин - съобщавам му аз. - Прощавайте, че не ви предлагам нищо, но имам нужда да остана сама. Нали ще целунете Ребека от мен?“

Той се изправя, за момент сякаш залита под действието на обзелите го разнопосочни чувства, но смъртта на Ирен, изглежда, взема превес и той предприема отстъпление, извинява се неловко, целува ръцете ми. Твърде късно, ако сега се сеща за онова, за което аз си мислех преди по-малко от минута, то вече е напуснало съзнанието ми - подобни пориви не идват по желание.