Филипп Джиан - „Ох...“

Още не съм довършила изречението, когато той се втурва към най-близкия прозорец, отваря го широко и се опитва да хване опрените в стената капаци. Между него и природните стихии започва безмилостна борба. Надвесен навън, с разчорлена коса, той ръмжи сърдито. Колебая се дали на свой ред да се хвърля в страховитата вихрушка, която помита някои по-леки предмети в салона, но благодарение на Бога той успява да затвори капаците и веднага всичко се успокоява.

- Патрик, трябва да си призная, че не съм ги броила, но тази къща има поне двайсетина прозореца.

- Вятърът духа от запад. Нека най-напред се пог рижим за онази страна.

Сега е изпълнен с увереност, която при други обстоятелства напълно му липсва. Подчинявам се и отивам с него до следващия прозорец. Той хваща дръжката. Давам сигнал. Вятърът нахлува в стаята. Докато Патрик държи прозореца, аз се навеждам навън, улавям капака и с все сила го дърпам към себе си. Той се захлопва.

- Чудесно! - възкликва моят любезен съсед и бърза да затвори след мен.

Застивам за секунда, зашеметена от положеното усилие. Той се пресяга и ме погалва по ръцете над лактите през тънката материя на пижамата - двамата отстоим един от друг на една ръка разстояние, на не повече от петдесет сантиметра.

- Нека видим на горния етаж - предлага той, докато аз се съвземам и бърша просълзените си от вятъра очи.

Спалнята ми гледа на запад. Той спира пред вратата. Отправя ми въпросителен поглед. Кимам и навеждам глава. Влизаме. Леглото е разбъркано, бельото ми е нахвърляно върху фотьойла. Не съм очаквала никого.

- Не съм очаквала никого - казвам, като проследявам погледа му.

Преструва се, че вниманието му е изцяло погълнато от прозореца, който скърца и пращи под напора на вятъра, понесъл снега към столицата. В този момент той е изминал част от разстоянието до мен. В този момент може да спечели играта, стига да желае.

Изглежда, предпочита най-напред да се заеме с прозореца и двамата повтаряме маневрата. Когато приключваме, се чувствам почти гроги от студения въздух, изпълнил дробовете ми. Присядам за секунда на леглото, за да си поема дъх. Той също сяда. Поставя ръка върху коляното ми, гали го през мекия нежен плат на пижамата.

- Хайде да погледнем горе - предлага неочаквано. - Почти приключихме. Чувате ли? Чувате ли вятъра? Това ли е вашата спалня? Харесва ми. По ваш проект ли е обзаведена?

Изправя се. Качваме се на горния етаж. В моя ка бинет. Не светвам всички лампи. Има няколко огромни възглавници. Западният прозорец се е раздул от влагата и дружно започваме да дърпаме дръжката. Когато най-сетне механизмът се освобождава, двамата се търкулваме на пода и той се оказва върху мен, с цялата си дължина, а аз усещам как по тялото ми преминава електрически импулс, преди той да скочи и да затвори проклетия капак на този проклет прозорец - през който нахлува проклетият вятър.

Остава таванът. Нямам нищо против. Там цари особена атмосфера, пълно е с предмети, до които никой не се е докосвал, откакто сме ги оставили, отломки от предишната ни история, в случая на мен и на моята майка. Куфари, кашони, книжа, снимки, които никой никога не е разопаковал, не е разтварял, не е разглеждал. Катерим се по тясната стълба. Горе вятърът свири като самолетен двигател, цялата дървена конструкция скърца. Толкова по-добре. Включвам лампата. Тя изгаря. „Мамка му!“ Въпреки всичко влизаме.

Вътре започвам да дебна всяко негово движение, но той се отправя към прозореца и започва да го дърпа като побъркан. Когато най-сетне успява да го отвори, аз вече съм там и се навеждам да придърпам капака. Крещя сред воя на бурята, мърдайки задник в панталона на бархетната пижама: „Не мога да го стигна, Патрик! Помогнете!“.

Струва ми се малко прекалено аз да направя първата крачка и се заричам по-късно да му го припомня. Намирам това доста унизително. Трябва ли да го примамвам, за да му посоча пътя, трябва ли да го хвана за ръка и да го поставя между краката си? Така или иначе, успявам да затворя капака, а Патрик неочаквано се прилепя до гърба ми, притиска се до мен, ръката му се пъхва в моя панталон, придържан само с ластик, и се спуска надолу.

Вече не ми се вярваше, че ще стигнем дотам. Въздишам доволно, разтварям крака и извивам шия, за да му предложа устните си, но в този миг той отскача назад с пъшкане, втурва се в полумрака към стълбата и се устремява надолу. Не мога да повярвам, че това се случва. Просто не мога да си поема дъх.

Прекарвам кошмарна нощ. На сутринта откривам цветя пред входната врата. Хвърлям ги направо в кофата за смет.