Филипп Джиан - „Ох...“

Въпреки всичко все още го желая. Това е ужасно. Готова съм да крещя от огорчение и отчаяние, но се боя да не привлека вниманието на хората от охраната с бръснати глави и да се окажа закопчана с белезници за някой радиатор. Ненавиждам се за всичко, което сама си причинявам. Какво не ми е наред? Може би е от възрастта? Наслуки вземам сода, джин, маслини, обезмаслено сирене. За момент се питам дали не трябва да възобновя връзката с Робер, да се съсредоточа изцяло върху нея, да не обръщам внимание на останалото, това би опростило нещата, би загасило огъня, който го изгаря отвътре, но така и не успявам да убедя себе си и се отказвам.

- Не съм изпращал покана на твоя приятел - казва ми той, когато ме посреща в новогодишната вечер, безупречно сресан, с шалче около врата и със сладникава, белозъба усмивка.

Първият мъж, с когото получих оргазъм, приличаше на него, с тази разлика, че тогава бях шестнайсетгодишна - беше психологът, който се занимаваше с мен след масовото убийство, извършено от баща ми, при това известен специалист, пълен мръсник.

- Виж какво, Робер. Доволна съм, че не си го поканил. Много съм доволна.

- Виж ти.

- След като ти казвам.

Подавам му палтото си. Изобщо не съм очарована от перспективата да празнувам Нова година в неговата компания, но не можех да откажа, всички останали са тук. Все още не съм готова да прекарам сама новогодишната нощ.

Само преди три дни погребах мама. От мен не се очаква да преливам от веселост, нито да танцувам по масите, но чувствам, че имам нужда от компания. И от питие. Ирен обожаваше подобни събирания. Готвеше се един месец предварително. Ришар ми напомня това и при всички случаи след мен той е човекът, който е най-засегнат от смъртта на Ирен. Тя не беше лесна като характер, но двамата с Ришар се разбираха и след няколко години станаха добри приятели - развратният живот, който тя водеше, изобщо не го засягаше.

Тя често ми напомняше да взема пример от него. От толерантността му към начина на живот, който са си избрали другите. Призоваваше го за арбитър в нашите спорове. Вслушваше се в съветите му. Той предлага да ми помогне при подреждането на нейните вещи и аз приемам.

- Патрик не е ли тук? - пита ме.

- Не. Не знам. Защо ме питаш?

- Защо ли?

- Той е женен. Има си съпруга. Защо питаш точно мен къде е?

- Е... Прощавай, мислех си, че...

Свивам рамене и се отдалечавам. Тук са няколко писатели, няколко сценаристи, с които работим, неколцина режисьори, които са правили клипове по наша поръчка, и апартаментът се оказва изпълнен с такова его, че ако случайно спре токът, гостите просто ще започнат да светят от само себе си. Всички изглеждат във форма, изпълнени са с проекти, но преди всичко искат да използват вечерта, за да се поотпуснат, поне за няколко часа да забравят за бизнеса от изминалата година, така че е достатъчно човек да протегне ръка и пред него мигом ще се появи чаша шампанско.

- О, скъпи Венсан, благодаря. Как си? Жози още ли не е дошла?

Виждам как се намръщва. Взема пълна чаша.

- Няма да дойде. Не желае кракът й да стъпва у Ана.

- А, нима? И поради каква причина?

- Просто така.

- Аха, случва се. Нищо. Доволни ли сте от телевизора?

- Да. Всъщност и да, и не. Включен е от сутрин до вечер. Чудя се кога успява да прескочи до тоалетната.

- Бъди сигурен, че ще си повреди очите.

Ана ми прави знак и споделя, че така е по-добре и за Жози, и за нея, а освен това разчита на моята подкрепа пред Венсан.

- Да знаеш, това момиче е същинска напаст, а твоят глупчо изобщо не си дава сметка за това.

- Сто пъти съм го предупреждавала - отвръщам. - Сто пъти му казвах да внимава. Сто пъти.

- Тя иска да измъкне от затвора бащата на своето дете. Нищо друго не я интересува. Готова е на всичко, за да го постигне. Ако Венсан не намери пари, силно се съмнявам, че още дълго ще остане влюбена в него. Имай предвид, че е крайно време да помислим за отглеждането на детето.

- Съгласна съм, но нека не е тази вечер - усмих вам се аз.

Като гледам Елен, без да съм мъж, почти си представям какво изпитват мъжете в присъствието на толкова красива жена. „И аз мисля същото“, казва Ана, като ме докосва по рамото.

Запалвам цигара. Мебелите са преместени и по средата има богат бюфет. Непрекъснато съм в движение, за да избягна Робер.

По-късно, някъде към три след полунощ, той все пак успява да ме засече, в този момент всички вече са поизморени. Това става до високия прозорец, пред който, за нещастие, съм спряла да погледам как вали снегът.