Филипп Джиан - „Ох...“

- Смятам да направя съобщение - прошепва на ухото ми той. - Време е да скъсаме с лъжата.

Веднага го сграбчвам за ревера на сакото. Сигурна съм, че не блъфира. Познавам този поглед.

- Добре - просъсквам. - Добре. Съгласна съм, клети мой Робер.

- Не. Почакай. Вземи си думите назад. Махни клети мой Робер. Веднага! Иначе започвам да говоря.

- Вземам си назад клети мой Робер.

- Напомням ти само, че да се чукаш с мен невинаги ти е било дотам неприятно.

- Няма смисъл да припомняме миналото. Не искай от мен да ти обясня необяснимото.

- Не ми говори по този начин. Не съм малоумен.

Уговаряме се да се видим някой следобед през седмицата. Снегът почти е спрял, светлините иск рят.

- Не ти ли е гадно? - питам го. - Че всичко прик лючва по този начин?

- Бих искал да не променяме нищо в отношенията между нас. Да не докосваме нищо. Ти да си останеш същата.

- И затова реши да прибегнеш до този шантаж? Кретен такъв!

- Вземи си думите назад.

- Вземам си назад кретен такъв. Само че не ти прилича, Робер, нищо не можеш да промениш. Затова те моля предварително да ме извиниш, ако проявя студенина по време на предстоящата ни среща. Нали няма да ми се сърдиш? Човек не може насила да изпитва уважение.

Така или иначе, вземам чашата, която ми подава, но отказвам да се чукна с него.

- Чукането е друго нещо - казвам му.

Той се засмива, докосва периферията на въображаемата си шапка и ми обръща гръб. Съзнавам, че отговорът ми наистина е доста нелеп, но вече съм на път да се напия. Чудесно. Точно това ми се искаше. Точно от това имах нужда.

Към четири сутринта си тръгвам, без да се обадя на никого. Карам по пустите улици, избягвам главните артерии и не след дълго излизам от града. Стигам на няколко километра от дома и навлизам в гъста мъгла, която може да ми създаде проблеми - на два пъти се налага да натисна рязко спирачката, защото не виждам абсолютно нищо. Колата има фарове за мъгла, но когато ги включвам, резултатът никак не е убедителен. Тогава се случва онова, което не можеше да не се случи, пропускам един завой и хлътвам в канавката.

Сътресението е доста сериозно. Дори въздушната възглавница се включва и почти ме зашеметява. Когато се съвземам, двигателят е угаснал и първото нещо, на което обръщам внимание, е тишината. Протягам ръка, изваждам контактния ключ и всичко потъва в непрогледен мрак.

Зная къде съм. Намирам се в горичката, недалеч от дома, но по този път рядко минават коли дори в нормално време. С една дума, новата година започва добре. Облягам глава назад и за известно време оставам неподвижна. После решавам да сляза, но неволно надавам писък, който отеква зловещо сред потъналата в млечнобяла тъмнина околност. Остра болка прорязва левия ми глезен - тя така ме изненадва, че оставам с отворена уста.

Постепенно си поемам дъх, навеждам се и внимателно докосвам крака си, не виждам нищо и изпадам в паника при мисълта, че той може да е строшен или дори откъснат, но всичко си е на мястото, дори няма кръв. Просто не мога да помръдна.

Успявам да се съсредоточа и включвам аварийните светлини. Мъглата е толкова гъста, че едва виждам предницата на колата. Изкисквам се. Мъча се да събера мислите си. Леко ми се вие свят. Приемам, че съм лоша дъщеря. Че съм злонамерена. Обаждам му се. Питам дали съм го събудила, обяснявам му в какво положение съм изпаднала.

- След десет минути съм при вас - отвръща той.

Паля цигара. У мен разумът рядко взема връх и когато се случи, ми носи единствено чувство на потиснатост, досада и отчаяние.

Забелязвам, че е успял само да облече палтото върху пижамата, и тази негова припряност ме трогва, но се старая да не го показвам. Навежда се. Свалям страничното стъкло.

- Ще ви бъда благодарна, ако ме откарате до дома - казвам му.

Той кимва с ръце в джобовете, вперил поглед във върховете на обувките си. Цяла минута стоим, без да помръднем. Накрая все пак добавям:

- Чуйте ме, Патрик. Ранена съм. Трябва да ми помогнете да изляза от колата.

Той, изглежда, е изгубил способността да говори, но все пак ръцете му са читави, вкопчвам се в него, той ме измъква от колата и двамата излизаме от канавката. Това е нашият първи физически контакт, откакто го разкрих, усещането е странно и много силно. Почти ме носи. Изумена съм. От този тип, естествено, но и от самата себе си, от необикновената ми дарба грижливо да подбирам мъжете.

Сяда до мен и ми напомня да си сложа колана, но така и не успявам да срещна погледа му, стиснал е волана - виждам само профила му, осветен от таблото, но нито веднъж не се обръща към мен.