Филипп Джиан - „Ох...“

Продължавам да мълча. Разпознавам миризмата в купето, подобна на църковен тамян. За пръв път се качих в тази кола, когато я караше един симпатичен съсед, а не неуравновесеният тип, който ме бе изнасилил няколко дни преди това, и си спомням, че тогава се усмихнах, защото това ухание ми напомняше детството и ми носеше успокоение. Този път въздействието му е съвсем различно. Свързвам го със смъртта. Свалям страничното стъкло. Леденият въздух нахлува в купето, но той не казва нищо. Съсредоточен е върху карането. Сигурна съм, че докато ме е измъквал от колата, раната на ръката му отново се е отворила и сега кърви - превръзката сякаш ми напомня бруталността на случилото се съвсем неотдавна между нас. Не бива да допускам грешката, като се опитам да го забравя. Вече знам, че Патрик е способен да прибегне до насилие. Не се поколеба да ме удари по лицето, да ме хване за гърлото, да извие до болка ръката ми, да ме притисне под тежестта си, от което все още цялата съм в синини.

Странно, но въпреки това не се боя от него. Нащ рек съм, но не ме е страх.

Чудя се как успява да следва пътя, защото отпред абсолютно нищо не се вижда. Двата километра, които трябва да изминем, са като океан от пяна, в който при моето състояние неизбежно щях да потъна.

Направих глупост, като изпих последната чаша джин тъкмо преди да си тръгна.

Чувствам как глезенът ми започва да се подува. Навеждам се с мъка, за да го опипам - със задоволство установявам, че цялото тяло ме боли -кракът ми е топъл и безформен. Стиснал здраво волана, той седи прегърбен, свил глава между раменете - може би заради студа, изпълнил купето, но аз имам нужда от чист въздух. Забравила съм да придърпам роклята върху коленете си.

После ненадейно пристигаме. Не виждам къщата, но Патрик изглежда напълно уверен в себе си. Дори излиза да провери дали всичко е наред, после се връща и кимва утвърдително.

Налага се да му напомня, че не мога да изляза сама, че съм на път да замръзна, докато той се сети да дойде и да ме измъкне. Прегръщам го през врата, което още повече усилва смущението му - от докосването усещам как това смущение се надига и измъчва моя спасител. Доволна съм, че предизвиквам у него подобно чувство, доволна съм от това мое временно надмощие над него.

Взема ме на ръце. Не съм го молила за това, но останах вкопчена във врата му, очевидно очаквайки да ме вдигне, да ме пренесе през градината до входната врата, където с нищо не показвам, че искам да стъпя обратно на земята.

Бръквам в джоба на палтото да извадя ключовете. Питам го дали не му тежа, но не чувам отговора му.

Отварям, изключвам алармата, давам му знак да ме занесе на горния етаж, като добавям: „Знаете пътя“.

Струва ми се, че е в шок, че не разбира какво се случва и че сега като нищо бих могла да го накарам преди да си тръгне, да почисти мазето или да подреди тавана.

Оставя ме върху леглото. Преставам да му обръщам внимание, припряно свалям чорапогащника, захвърлям го - случайно той пада в краката му - придърпвам глезена си, за да го разгледам по-добре. Никак не е приятен на вид, зачервен, лъскав, подпухнал и ми причинява ужасна болка. Вдигам глава и с радост установявам, че гледката на голите ми крака, на белите ми бедра, на тъмната дантела - движенията ми са разкрили тези интимни части на тялото и облеклото ми, които нямам никакво намерение да прикривам от погледа на един познавач - го е накарала да замръзне на мястото си.

Протягам към него крака си, като по този начин разкривам още повече вътрешната част на бедрата, с молба да види глезена ми и да ми каже какво мисли или поне да проговори. Изчаквам. Готова съм да го напръскам с лютивия спрей, ако се окаже, че съм се заблудила, и положението стане опасно - моят ангел хранител се намира под възглавницата. Кракът ми започва да се схваща тъкмо когато Патрик решава да отстъпи, вперил поглед в тази тъй желана част от моята анатомия, от която той за пореден път се отказва. Свежда глава. Известно време недвусмислено оставам в тази донякъде неприлична поза, но вместо да бъде привлечен, той се втурва към вратата и го чувам да трополи надолу по стълбата.

Марти скача на леглото, отърква се в мен. Погалвам го.

Пристягам глезена си с лейкопласт в телесен цвят и слизам, като се придържам в парапета и подскачам на един крак, за да заключа вратата. Тъй като нямам торбичка с лед, използвам за тази цел плик със замразен грах. Мъглата се е вдигнала и небето е просветляло. Обаждам се на „Пътна помощ“ да приберат колата и разтварям две таблетки алка-зелцер. Днес е първи януари. Обаждат ми се от затвора. През нощ та баща ми се е обесил. Присядам. В този момент изглеждам потънала в мисли, но в действителност не мисля за нищо, не чувствам нищо, просто съм изпразнена - облегнала лакти на кухненската маса, опряла чело с ръка. В другата ми ръка телефонът отново започва да вибрира. Някакъв журналист пита дали наистина съм дъщеря на човека, избил всички деца от един летен лагер в началото на осемдесетте години. Не отговарям нищо. Затварям.