Филипп Джиан - „Ох...“

Ришар е съгласен с мен. Няма нужда да му обяснявам защо постъпвам по този начин, той знае защо, не е забравил в какво състояние се намирах, когато се запознахме - в какво положение бе пос тавил баща ми мен и Ирен, убивайки всички онези деца. Струва ми се, че щях да полудея, ако не бях срещнала Ришар, ако той не се бе погрижил за мен, ако не бе толкова внимателен през първите години, докато постепенно се съвземах - мрачна, бледа, изплашена. Бдял бе над мен, докато аз се учех отново да живея, направил ми бе дете, за да стъпя на краката си и да се успокоя - впрочем не съм сигурна, че раждането на Венсан е могло да ме успокои по един или друг начин, не съм забелязала подобно нещо.

- Удивително е, че майка ти почина вечерта на Коледа - отбелязва той, - а баща ти в новогодишната нощ.

- Забелязах това - отвръщам му.

В прилив на съчувствие той ме прегръща през рамото. Отдръпвам се от страх да не би да пророни някоя сълза върху шията ми.

- Не се предвиждаше да завързваме трайни връзки с други! - казвам аз. - Това праща всичко по дяволите, сам разбираш...

Той навежда глава. Болезнено преживявам това, че не удържа на думата си. От друга страна, съм доволна, че заради мен има угризения.

Вероятно причината са празниците, но напоследък се виждам с него много по-често, а също и с Елен, с която редовно се засичаме, представям си какъв е поривът, който го е увлякъл, на какво опиянение не е могъл да устои. Зная какво дири от общуването с мен. Знам колко възбуден и разтревожен е в последно време, защото съм живяла двайсет години с него, и виждам как се държи с нея, как погледът издава болезненото желание, което изпитва към нея. Ала не мога да направя нищо. Не мога да направя нищо срещу абсурдната сила, която направлява нашия живот.

Синът ни Венсан е доказателство за непредвидената посока, която може да поеме житейският ни път. Той вече е успял да се сбие с управителя на „Макдоналдс“ по време на оперативка и е загубил работата си. Това до голяма степен ще го лиши от възможността да плаща наема, на който аз съм поръчител.

Времето е студено и ясно, движението не е толкова оживено, покривите на колите са покрити със сняг. Жози не е отслабнала с нито грам, може би дори е наддала, но така или иначе, самият апартамент е твърде малък, с нисък таван и вероятно поради това ми се струва огромна - деветдесет и един килограма според Ришар, който е по-добре осведомен от мен и ме придружава в качеството на наблюдател, тъй като не може да се намеси във финансово отношение, предвид ограничените си доходи.

Жози е приготвила дребни чаени сладки. Около дузина. Веднага щом сядаме, тя взема една и я лапва на един залък. Венсан ни поднася Едуар-бебе за обичайните целувки и възторжени възклицания, а през това време тя се пресяга и втора сладка изчезва като по чудо.

- Не мога да преглъщам всичко - обяснява Венсан. - Вярно, че не помислих за наема, но човек не бива да се оставя да го тъпче първият срещнат тъпак. Нали не искаш да кажеш, че е трябвало да се примиря?

- Майка ти няма това предвид, Венсан - намесва се Ришар.

- Той отлично разбира, че не съм искала да кажа това.

- Не го казваш, но го мислиш. Че е трябвало да си затварям устата.

- Ами твоята гордост, съкровище? - обажда се Жози, вперила замислено очи в сладките. - Къде остава твоята гордост?

Ришар се изкашля в шепа в опит да смени темата, но аз нямам такова намерение.

- Жози - обръщам се към нея, - когато човек трябва да се грижи за насъщните нужди на жена и дете, гордостта се превръща в лукс. Смятах, че след като прие тази работа, Венсан го е разбрал. Смятах, че достатъчно добре съм му го обяснила.

- Прощавай - обажда се самият Венсан, - но нали не си забравила, че ти сама си ме учила да пос тъпвам по този начин? Никога да не отстъпвам, да браня идеите си. Помниш ли? Онова пламъче, което никога не трябва да угасва.

- Никога не съм ти забранявала да разсъждаваш. И не само това, а винаги съм ти напомняла, че трябва да мислиш преди, а не след.

- Няма да позволя да ме наричат мръсен евреин.

- Виж какво, първо, ти не си евреин. Никой не те принуждава да се опитваш да оправяш света. Навън чакат милиони безработни. Трийсет милиона само в Европа. Никак не са малко.

- Майка ти е загрижена за теб, Венсан.

- Загрижена съм и за себе си - допълвам аз.

Не би трябвало да се страхувам и все пак ме е страх, защото тази несигурна, нестабилна, неопределена позиция неизбежно ме тревожи и ми напомня мрачните години, през които преминахме двете с майка ми - когато баща ми бе осъден за извършените престъпления, а ние не знаехме какво ще ни сполети на следващия ден, дали ще имаме покрив над главата, легло, за да прекараме нощта, и нещо за ядене. Струва ми се, че не ще мога да преживея отново подобно изпитание. Нямам никакво желание да се връщам към онова ужасно време.