Филипп Джиан - „Ох...“

С една махване на ръка Ана отхвърля опасенията ми.

- При всички случаи - казвам й - мен ще убедиш много по-лесно, отколкото него.

Може да се предположи, че Жози яростно ще се съпротивлява. Ана възразява, че напротив, дори ще бъде очарована.

Венсан от своя страна заявява, че това е временно решение, и се наема сам да убеди Жози - предвид атмосферата на несигурност, обхванала Стария континент.

Не зная. Нямам намерение да се карам с никого. Просто храня известни резерви. Радвам се, че нещата се уреждат за Венсан, но от друга страна, се опасявам от установяването на професионални връзки с него - в това отношение ми е достатъчен отрицателният опит между мен и баща му, който допълнително влоши нещата между нас.

- Няма непрекъснато да ти се мотае в краката - успокоява ме Ана. - Аз ще се занимавам с него. Ще му сложа някъде бюро.

Мисля си, че целта й е окончателно да отстрани Жози от играта, чувствам го по обзелата я радостна възбуда, по тъмното желание непременно да се сбори, да премери силите си с някого - с годините тя става все по-твърда и неумолима, а склонността й към битки все по-явна. Наблюдавам я с любопитство. Виждам как омайва Венсан, как го оплита в мрежите си. Виждам я как подготвя декора на предстоящото сражение. Доволна съм, че не вземам участие в това. Толкова по-зле, ако се оплакват от моето безразличие. Разразилата се през последните дни буря е изкоренила няколко дървета, откъртила е много клони, така че една сутрин пред дома спира камион, пълен с дърва и докато двамата работници пренасят цепениците зад къщата, Патрик идва да ми каже, че няма нужда да му благодаря, че не искал да остави дървата да изгният, и така нататък. Примижавам на утринната светлина и се усмихвам от прага. Той добавя, че това било дар от небето.

Изглежда, намира всякакви предлози да поддържа връзката между нас след поредната ни неприятна среща - казвам си, без при това да вярвам твърде, че и най-зле започналите запознанства могат да имат добър край.

- Имам желание да ви поканя на вечеря - заявява ми неочаквано, вперил поглед в звънеца на входа.

- Не - отвръщам. - Невъзможно.

Той преглъща отказа ми и добавя, като ме пог лежда плахо:

- Имам предвид в града, а не у дома.

- Вие наистина имате чувство за хумор - казвам му аз. - При това в огромно количество.

През следващите три дни изобщо не го мяркам. Коминът пуши от сутрин до вечер, прозорците светят, но вътре в къщата не се долавя никакво движение. Имам си други грижи и не ме интересува как и за какво Патрик използва времето си, но оставам да работя у дома - давам възможност на Венсан да се установи в офиса на „АВ Продюксион“, без да вземам участие, да му намерят място, да го запознаят с останалите служители, да му обяснят как работи копирната машина, кафематината и прочее, все неща, които много бързо биха ме извадили от кожата ми.

В моя кабинет у дома бюрото е поставено до прозореца, през който, точно отсреща, се вижда къщата на Патрик. Най-добър изглед има от тавана, но и този прозорец е напълно задоволителен и стоя до него, за да работя, естествено, но в същото време не пропускам нито едно раздвижване и всяко излизане, завръщане, затваряне на вратата на паркираната отпред кола привличат вниманието ми и ме карат да поглеждам навън, но от три дни картината е напълно застинала с изключение на светлината вечер, дима от комина, изобщо зимен пейзаж - неподвижен, смълчан, същинско мъртвило.

Сутринта на четвъртия ден, на връщане от сут решния крос -практически на един крак - правя отклонение и приближавам до неговата къща, като възстановявам дишането си, с ръце на кръста, едновременно загряла и измръзнала.

Падналият през нощта слаб сняг е покрил всякакви следи, времето е слънчево, а гласовете на птиците подчертават тишината, в която тъне цялата околност.

Завесите са спуснати и във вътрешността не се вижда нищо. Звъня на входа. Обръщам се и поглеждам към моята къща от другата страна на улицата, примижавам. Звъня още веднъж и тъй като няма отговор, предприемам обиколка, колата му е в гаража.

Той е мъртвопиян. Откривам го по средата на салона, в безсъзнание, след като предпазливо се вмъкнах, минавайки през кухнята. Пристъпвам и се провиквам: „Ало? Има ли някой“, а през това време снегът, полепнал по подметките ми, се топи на малки, лъскави, правилно подредени върху паркета локвички.

Дръпвам завесите. Върху пода се валят празни бутилки.

Свечерява се, когато той звъни на вратата да се извини за жалкия вид, в който съм го заварила, и да ми благодари, че съм го завлякла под душа и съвсем заслужено съм го обляла със студена вода, а после съм му приготвила силно кафе. Не зная как се е оправял след това, но беше с чисти дрехи. Вече е избръснат и сресан, така че, ако ги няма синкавите кръгове около очите и тебеширения цвят на лицето, спокойно би могъл да застане зад гишето на банката, без клиентите да се поколебаят да поверят своите спестявания на един толкова спретнат и любезен млад мъж.