Филипп Джиан - „Ох...“

- Добре, Венсан - казвам му. - Отлично. Прави каквото намериш за добре, пък ще видим какво ще излезе. Ще стискаме палци.

В знак на удовлетворение, Ришар се чувства задължен нежно да стисне рамото ми. Напоследък е станал прекалено сантиментален. Явно смъртта на родителите ми отново е задействала у него инстинкта на мой покровител.

- Имай ми доверие, мамка му - възкликва Венсан. - Никак няма да е трудно да си намеря по-добра работа.

Поглеждам го, но не казвам нищо, за да не угася неговия ентусиазъм, чиято непосредственост и наивност ме очароват - много бих искала от време на време да се връщам към тази невинност, към увереността, че имам достатъчно сили, че за мен няма нищо непреодолимо, нищо невъзможно.

Междувременно в чинията са останали само две сладки, които Жози бърза да ни предложи - нито Ришар, нито Венсан, нито пък аз успяхме да ги вкусим. Тя пита дали може да ме целуне. Съгласявам се въпреки парчето сладкиш, залепнало на устната й.

Плащането на още един наем не е добра новина за моя бюджет, но аз не унивам и се поздравявам за моята щедрост, снизходителност, добронамереност и прочее. Използвам случая, за да попитам какво става с бащата на Едуар-бебе, който се намира в зат вора, възползвам се от всеобщата еуфория, за да засегна тази тема, която при други обстоятелства не бих могла да подложа за обсъждане.

За момент те са стъписани. Ришар отново кашля в шепа.

- Какво предстои нататък? - питам със съвсем невинен тон. - Струва ми се, че едно дете не може да има двама бащи.

Естествено, не се интересувам от съдбата на биологичния баща, нито от причините, които са го докарали до там, където е в момента. Просто искам да знам какви са техните планове за по-нататък. Опасенията ми се оправдават, защото те нямат никакви планове.

Предпочитам да си тръгна. Да си тръгна, вместо отново да се карам с тях - да им кажа думи, за които по-късно ще съжалявам, които ще останат като издълбани в черен мрамор. Ана изобщо не е изненадана, стигнала е до същото заключение, преди още Жози да реши повече да не й ходи на гости, и макар тя да не бе успяла да накара Венсан да постъпи по същия начин, все пак го бе убедила да се вижда колкото се може по-рядко с Ана, която сега беше бясна от подобна подлост.

Сутрешният сняг се е задържал и температурата пада. Вятърът е мразовит. Прибрах се по-рано, защото има предупреждение за оранжев код - вечерта се очаква силен снеговалеж. Виждам в далечината Патрик да се завръща от гората. От комина на тяхната къща излизат кълба белезникав пушек. Седя пред димяща чаша чай и го следя как пренася дърва. Казвам си, че има късмет, тайната му е в сигурни ръце. Не съм го издала пред никого. Бих могла да го изпратя в затвора или в лудница, но не го правя. Има късмет, че е попаднал на мен. Би трябвало да ми целува краката.

Околните гори са побелели. Вдигам очи към небето, където пълзят гонени от вятъра върволица златисти облаци. Свечерява се. Излизам и го викам да затворим капаците на прозорците. Той не отговаря и аз го питам:

- Да не сте оглушали?

Полагам усилие да съзра и другия, онзи, който се таи някъде вътре в него. Оказва се, че почти не успявам. Дори се чудя дали не съм сънувала.

- Как е глезенът? - пита той, докато се занимава както първия път с най-близкия прозорец, ала сега вятърът все още не е много силен.

- Глезенът ми е добре - отвръщам. - Благодаря. А как е ръката?

Той свива рамене и се усмихва примирено.

- Нищо сериозно - уверява ме и я размахва наляво-надясно като марионетка.

Съпровождам го, докато минава от прозорец на прозорец из къщата, но той нито за момент не прави опит да се приближи до мен, а веселото настроение не го напуска и аз така и не мога да съзра онзи, другия Патрик, не откривам следа, дори сянка от него, макар че зорко го следя.

Дали демонът обитава това тяло двайсет и четири часа в денонощието, или го навестява само от време на време? Задавала съм си този въпрос и по отношение на баща ми. Понякога съм била убедена в едното, понякога в другото и всеки път вярвах, че съм намерила верния отговор.

Той изтичва до къщи да донесе кьопоолу, което бил купил от някакъв магазин в квартала „Маре“ - оказва се, че е сам, Ребека била на път за Компостела - за да си кажа мнението за него. Гледам го как излиза на бегом и се бори с надигащата се буря. Все още не вали сняг, но небето притъмнява. Луната е обкръжена от седефен кръг. През това време приготвям два коктейла „Блек Рашън“. С пълна скорост той изминава разстоянието до моята врата, движейки се на зигзаг, блъскан от поривите на вятъра. Отварям му и той нахлува, задъхан.