Филипп Джиан - „Ох...“

Сама се чудя на моето поведение. Патрик също, изглежда, не е в състояние да прецени ситуацията. Стои прав в антрето, стъписан, усмихнат - усмивката му е донякъде болезнена, сякаш пита какво не е наред - в очакване да му съобщя продължението. Смаяна съм. На свой ред откривам, че съществува една друга Мишел.

- Я да видим това кьопоолу - казвам и се отправям към кухнята.

Очевидно не може да става въпрос за истинска вечеря, за покана да седнем на една и съща маса като стари приятели, няма да споделяме трапезата, все едно нищо не се е случило, но все пак остава у дома, след като самата аз го повиках. Всъщност аз го накарах да дойде и честно казано, трудно мога да повярвам, че съм го направила, ще ми се да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам.

Подавам му чашата. Той на свой ред ми предлага сандвич. „Много е вкусно“, казвам аз. Вятърът започна да свири в камината. Припомням си времето, когато вземахме амфетамини, за да издържим на напрежението през изпитната сесия или през други трудни моменти, сега изпитвам същото, чувствам как електрически ток преминава през тялото ми, лицето ми е като обвито в паяжина, дланите ми са влажни, устата суха, мислите ми текат ускорено.

- Е, питам аз, как е?

Не мога да позная гласа си. Той се е навел над ниската маса, приготвя сандвичи, сякаш пропуска въпроса ми и вдига поглед към мен. После кимва и се изкисква, сякаш съм казала някаква шега.

Най-сетне престава да се прави на разсеян и се осмелява отново да ме погледне, за миг ми се струва, че пред мен се явява другият, ужасен и със сгърчено лице, каня се да грабна машата, за да го държа на разстояние, но той вече е изчезнал и истинският Патрик прикляква, взема чашата от масата и я изпива на един дъх.

- Харесва ли ви? Как е? - настоявам с пресилена усмивка, която напомня по-скоро горчива гримаса. - Кажете ми.

Ако можеше още повече да наведе глава, непременно би го направил. Държанието му ме принуждава още веднъж да повторя сподавено:

- Е? Харесва ли ви?

Сега вече навън се е разразила истинска буря, чиито пориви блъскат стените на къщата.

- Налагаше се - обажда се накрая той.

Не реагирам на думите му, но те се запечатват в съзнанието ми.

Паля цигара. Напълно съм объркана от отговора му. Също и ядосана. Оглеждам стаята, в която всички врати и прозорци са здраво затворени, и мис лено се упреквам за моето безразсъдство, за моята безочливост и глупост. Въпреки всичко не се боя от него. Обръщам му гръб, за да сложа една цепеница в огъня, не ме е страх. Когато приключвам, му казвам да си върви.

- Веднага! - добавям.

И тъй като той продължава да стои неподвижно, със смутена усмивка - изглежда, това е характерно за него състояние смутен/усмихнат -насочвам лютивия спрей към лицето му и го предупреждавам, че повече няма да му напомням.

Разбира ме. Несъмнено съм улучила подходящия тон и съм проявила нужната решителност - едва ли не с пяна на уста. Придружавам го до изхода, без да снемам спрея от равнището на очите му. Почти треперя от напрежение и виждам, че моята нервност го тревожи, бои се да не направя нещо прибързано или необмислено - макар да имам известен опит с подобни средства за защита, случвало се е да натисна копчето по невнимание, поради което веднъж един тип едва не загуби окото си.

Когато отваря вратата, двамата за миг застиваме пред съскането и тътена, които се носят от тъмната бездна, погълнала градината. Той свива вежди, сякаш моли за снизхождение. Бог знае дали човек може да остане прав сред този вихър.

- Вън! - повтарям през зъби.

Много съм недоволна от начина, по който реагирам в тази ситуация, от вътрешното си объркване, поради което имам впечатлението, че събитията ми убягват и стават все по-неконтролируеми. Мразя да се боря със самата себе си, да се питам коя съм. Съзнавам, че нямам достъп до скритата дълбоко в мен същност, от която до мен достигат само неясни отгласи, подобни на далечен напев, сърцераздирателен и непонятен, и това ни най-малко не ме улеснява.

Няколко дни по-късно Ана предлага да вземем на работа Венсан и по този начин незабавно да решим проблема с неговите доходи, но аз не съм дотам убедена. Вече бях мислила по въпроса. Отказала се бях, първо, защото не бях сигурна дали Венсан е годен да върши каквото и да било зад бюро, а освен това, защото той сам ми бе заявил да се грижа за своите работи и ми бе затворил телефона. Откакто баща му ходи с друга жена, отношенията между нас са доста по-добри, но не зная дали това е достатъчно.