Филипп Джиан - „Ох...“

Когато бях на шестнайсет години, мечтаех да стана журналистка и тъкмо тогава моят баща беляза с кръв семейството си. Питам се що за журналистка би излязло от мен, ако имах възможността да продължа следването. Оставям вибриращия телефон на масата.

Срамувам се от чувството на облекчение, което изпитвам. Срам ме е. Много би ми се искало да го изкупя с поне лека болка в сърцето, някаква бегла гримаса, известно съжаление, но това не се случва.

Тревожа се по-скоро тази минала история да не излезе отново на бял свят - да не би тинята от дъното да изплува на повърхността. Питам се дали по този начин не е искал да си отмъсти, да ме накаже, дали не е посветил сетния си дъх, последните си мигове ясно съзнание на желанието да ми изпрати своите мълнии, задето за трийсет години не отидох да го видя нито един път, както се бе оплаквал пред Ирен. Задето съм го лишила от утехата на моето присъствие, от подкрепата на неговото дете.

Всъщност изобщо не си го спомням. В паметта ми се е съхранил само от снимките - особено онези, които вестниците непрекъснато публикуваха в продължение на месеци - но не мога да си го представя в движение, не чувам гласа му, не долавям миризмата му, а лишен от тези усещания, образът не представлява интерес и изключва всякакво що-годе присъствие. Забравила съм го. Столът му е празен. Въпреки презрението му към страданията, които трябваше да понесем заради него, благодарение на Ирен през годините все пак мъждукаше слабо пламъче чрез случките, в които той се бе проявявал в положителна светлина -баща ти направи това, баща ти ходеше там - но всичко бе напразно, от тези нейни усилия нямаше полза - баща ти казваше това, баща ти казваше онова - а аз се съгласявах, кимах с глава, но не чувах нито една нейна дума.

Струва ми се, че Ирен е запазила пълна кутия със снимки. Те не са на тавана, нямах желание да ги виждам, но си мисля, че все пак ги е прибрала и ги е скътала някъде в своя апартамент. Изглежда, това са негови снимки, от детството до затвора, които Ирен бе успяла да укрие от пресата, десетки и десетки снимки на чудовището от Аквитания, от всички периоди на живота му - за тях й предлагаха огромни пари, бяха готови да влязат с взлом, за да ги докопат, но тогава те бяха на сигурно място в сейф под наем, докато двете с майка ми в продължение на месеци постоянно сменяхме местоживеенето си, семейни пансиони, хотели и прочее.

Рано е, слънцето все още не се е издигнало до зенита. Благодарение на замразения грах глезенът ми отново придобива приемлив вид. Пристягам леко мястото и с помощта на бастун правя няколко крачки в салона, докато чакам таксито. Навън е ясно, градината е покрита със замръзнал сняг.

Давам адреса на майка ми. По пътя се разминаваме с „Пътна помощ“ и виждам как лебедката измъква колата от канавката.

Влизам. Отправям се към кабинета, който Ирен бе превърнала в дрешник, и започвам да отварям едно по едно чекмеджетата, когато довтасва Ралф, разчорлен, по долни гащи и тениска. Клати сърдито глава.

- А, не. Вижте, Мишел, не бива така.

Обръщам се към него.

- Добър ден, Ралф. Какво се е случило? Какво не бива?

- Ами това. Да се появявате по този начин. Да влизате, без да позвъните.

- Нали знаете, че имам ключ. Няма нужда да звъня. Не се притеснявайте, минавам само за малко.

- Няма значение, че е за малко, Мишел.

- Напротив. Има голямо значение. Не гледайте така сърдито.

- Все пак не съм съгласен. Съжалявам.

Почесвам се по слепоочието.

- Чуйте ме, дойдох да взема важни документи. Нямах възможност да чакам, докато си стегнете куфарите. Нали нямате нищо против да не се караме?

Той размахва ръце, продължава да клати глава, за да ми покаже, че не е съвсем съгласен с мен, когато зад гърба му неочаквано се появява съвсем гола брюнетка, на половината на годините на Ирен, пог лежда го въпросително и вирва брадичка. Не казвам нищо, просто не им обръщам внимание.

Накрая попадам на кутия от обувки, пълна със снимки, които веднага познавам, и бързам да я зат воря, сякаш за да не излязат от нея пъклените миазми, после се качвам в таксито, което ме чака отпред на яркото, но студено слънце.

Смрачава се. Без да се събличам, вземам от гаража лопата и отивам зад къщата.

Времето не е толкова студено и земята не е замръзнала. Донасям спирт за горене, изсипвам кутията в изкопаната дупка, поливам обилно снимките и ги запалвам.

Не протягам ръце, за да ги сгрея, но усещам как топлината облъхва лицето ми и за момент притварям очи, заслушана във фученето на пламъците, изчаквам, докато се уверя, че от тях е останала само пепел, потрепервам от вечерния мраз, после засипвам дупката и я отъпквам с лопатата, за да я изравня, а през това време в небето със зловещо грачене прелита гарван.