Филипп Джиан - „Ох...“

Към десет часа той звъни на вратата. Прекъсвам обясненията му, като му заявявам, че това не ме интересува, и му затварям под носа. Наблюдавам през шпионката как се отдръпва на няколко метра, стои известно време съкрушен, с наведена глава, а после сяда на люлката, чиито възглавници съм прибрала, и подпира чело на ръцете си.

На обяд все още е тук, изобщо не е помръднал. Времето е ясно, вятърът е отслабнал и вече не духа на пориви, но продължава да е много студено. Дали ще бъда отговорна по някакъв начин, ако вземе, че умре пред вратата ми, без да съм му се притекла на помощ? Заемам се с къщната работа, минавам от етаж на етаж, като от време на време надзъртам да се уверя в присъствието му и всеки път установявам, че клетникът все още е на своя пост.

Обажда ми се Ана и когато й описвам положението, тя ме съветва незабавно да отпратя Патрик, докато не е настинал или не е предизвикал скандал.

- Не мога да разбера как непрестанно изпадаш в подобни ситуации. Смайваш ме. Искаш ли да дойда?

- Не - отвръщам, след като за пореден път съм погледнала към Патрик. - Няма смисъл.

Пускам си един филм с Леонардо ди Каприо и когато се откъсвам от екрана, навън се свечерява, а той все още е тук. Известно време се мотая безцелно, накрая се обличам и излизам.

Заставам пред него с ръце на кръста.

- Смятате ли, че постъпвате разумно? Да не сте решили да прекарате нощта на тази люлка?

В очите му проблясва искра и толкова. Придържа около врата си яката на палтото от камилска вълна, ръката му е като залепена за реверите, вече покрита със скреж. Виждам, че прави опит да се усмихне, но мускулите на лицето му са парализирани.

Хващам го под мишницата и го принуждавам да се изправи. Никак не е добре, вкочанен е до мозъка на костите, прегърбен, с блуждаещ поглед. Настанявам го на една табуретка пред камината - нямам намерение да го държа дълго - приготвям му грог, който да изпие, след като пръстите на ръцете започнат отново да го слушат - засега обаче само зъзне.

- Какво всъщност искате? - питам го. - Какво ви прихваща?

Не очаквам отговор. Запалвам цигара. Той клати глава, виждам, че се опитва да каже нещо, но от устата му не излиза нито звук. Предлагам му бонбон за смучене за гърлото и обезболяваща таблетка.

- Патрик, изпийте този грог и се прибирайте у дома. Нека спрем дотук, съгласен ли сте?

Той все още потраква със зъби и най-после обявява, че просто искал да се извини, да сподели какво отвращение изпитва от самия себе си за това, че ми е пуснал ръка.

Гледам го известно време как трепери пред камината.

- Всичко е наред. Не правете от мухата слон - успокоявам го.

Запалвам цигара и я пъхвам между устните му.

- Кажете ми откровено, Патрик, харесвам ли ви, или не?

Той едва не се задавя от възмущение, мърмори нещо. Навън вече е нощ.

Наблюдавам го. Не казвам нищо. Струва ми се, че започвам да губя търпение. Изморена съм. Изчаквам лицето му да започне да възвръща цвета си, да си изпие грога и го отпращам навън, като му соча колата, която го очаква от другата страна на улицата.

Той се обръща на два пъти, като се удря в гърдите и поклаща глава. Пълнолуние е. Проследявам маневрите му по заледения асфалт и изчаквам да се прибере. Все съм срещала през живота си странни мъже, но Патрик определено бие всички рекорди. И въпреки всичко ми харесва. Ще ми се незабавно да приключа тази история, още сега да изгоря всички мостове, защото с толкова сложен и непредвидим мъж като нищо може да си навлека неприятности, после се сещам, че все пак не съм толкова стара, че все още мога да преживея някое и друго необичайно приключение, че все още имам способността да се справя -предполагам, че започналата между нас игра няма да приключи току-така.

Седя известно време унесено пред огъня, после се качвам в кабинета да опаковам подаръците - закъснявам, смъртта на мама наруши организацията. После надписвам няколко картички, пъхам ги вътре, прозявам се. Все още съм с ръка пред устата, когато някой се хвърля върху мен и грубо ме събаря върху мокета на пода. Докато падам, дръпвам шнура на настолната лампа и стаята потъва в мрак. Изпищявам. Получавам силен удар по челюстта. Нападателят ми е с качулка. Малко съм зашеметена, но го блъсвам с все сила и продължавам да крещя. Този път или той не е подходил достатъчно решително, или аз съвсем съм се разбесняла, но така или иначе, не успява да ме обездвижи

- не чувствам никакъв страх, изпаднала съм в сляпа ярост, изобщо не ме интересува дали е въоръжен.