Филипп Джиан - „Ох...“

Патрик се заема да ме придружи - заявяват ми, че не съм в състояние да шофирам, и заплашват да ме завържат на задната седалка, ако настоявам да седна зад волана в опит да докажа себе си, при положение че преди малко се бях проснала между надгробните камъни като дребен ненужен предмет.

Настроението ми е такова, че бих предпочела да се прибера сама и да не произнеса нито една дума до следващата сутрин, но те почти насила ме отвеждат до колата, настаняват ме, слагат ми предпазния колан, навеждат се към страничното стъкло, за да ме накарат да седя спокойно до второ нареждане - междувременно отбягвам похотливия поглед на Робер, който в момента е като жива рана и източник на тревога.

- Не ме карайте да говоря - казвам, когато Пат рик потегля. -Благодаря.

Минаваме покрай кейовете, прекосяваме Сена, сетне горите, без да го погледна, нито да му кажа каквото и да било, а и той не се обажда, кара мълчаливо и спокойно, докато през това време ситният сняг започва да помрачава небето.

- Имахме късмет - казвам накрая.

- Предвиждат силни виелици през нощта. Ще трябва да затворим капаците.

Кимвам с глава. Компанията му не ми е неприятна, но ми е трудно да говоря. А и честно казано, той ме дразни. Сякаш с него всичко идва не навреме, сякаш непрекъснато се разминаваме.

Щом пристигаме, не изчаквам да ми отвори вратата и излизам сама.

Вече съм пред вратата, но той все още не е потег лил. Сега, когато вече знам що за човек е жена му Ребека, съм по-снизходителна към него. Спекулата с цените на суровините или въвеждането на нови финансови системи, без съмнение, не изисква кой знае какви качества, нито особена чувствителност, но от друга страна, кой би пожелал да свърже живота си с човек като Ребека?

Свивам рамене и се прибирам. Изключвам алармата. Поглеждам навън, но не го забелязвам, защото снегът изведнъж се е усилил. Тази сутрин, преди да тръгна, бях включила отоплението и сега вътре е приятно. Откакто живея сама, къщата сякаш е станала по-голяма, но изглеждаше напълно подходяща, докато тук бяха Ришар и Венсан и особено докато Ирен беше при нас. Бях обзавела голяма таванска стая, където да работя, с бюро, няколко възглавници и голям телевизор, а Ирен обитаваше партера, в крайна сметка нямаше много място, до момента, когато тя окончателно ни побърка и решихме да поемем нейния наем, само и само да живее отделно - преди да се стигне до кръвопролитие.

Купих къщата преди двайсетина години, след неочаквания успех на един от първите ни проекти, и я поддържам в добро състояние, за да остане все пак нещо солидно от това семейство, нещо читаво, за да не е било всичко напразно. Редовно е обработвана против термити. Няколко цигли отлетяха по време на бурята през деветдесет и девета и ние използвах ме случая, за да ремонтираме покрива. Ришар никога не я е обичал, защото не понасяше мисълта, че дължи стените и покрива над главата си на моите способности.

Така и не можах да го накарам да се отърси от подобни предразсъдъци. Накрая се отказах. Забравих, че всеки нерешен проблем, рано или късно, изниква отново с още по-голяма острота и ни прес ледва докрай.

Качвам се на тавана, за да освободя място за вещите на Ирен, и използвам случая да шпионирам къщата на моя съсед. Навън цари тишина и се сипе гъст сняг. Прозорците на партера са обкръжени от светещи гирлянди, коминът пуши, от небето се спус ка белезникав здрач.

Не чувствам глад, но решавам да хапна, за да събера сили. Слагам си слушалките, пускам албума Felt на Нилс Фрам и с цигара в уста счупвам няколко яйца над тигана. Сега вече мама наистина е мъртва, в това не може да има никакво съмнение, и въпреки всичко се чувствам напълно очарована от музиката на Нилс Фрам.

Навън вече се надига истинска буря и не мога да разбера дали тя, или късният час са причината толкова бързо да притъмнее. Дори през слушалките чувам воя на вятъра.

Обличам пижамата. Свалям грима.

По-късно вечерта той звъни на вратата, разтревожен, че на това време капаците на прозорците не са затворени.

- Не исках да ви притеснявам, после си казах, че би било прекалено глупаво, защото, ако не направя нищо, поне половината от вашите стъкла ще бъдат строшени.

Колебая се за момент, после му отварям. С общи усилия успяваме да затворим вратата. Той ме оглежда от главата до краката. Този мъж притежава дарбата да ме заварва в най-невероятни одежди.

- Да бяхте видели какво се случи през деветдесет и девета - казвам му. - Сякаш настъпваше краят на света.