Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Анна се пресегна и стисна лекичко ръката му.

— Изглеждаш по-добре, татко — окуражи го Анна. — А така ли се чувстваш?

— Щом съм тук. — Той се усмихна. — Благодарение на майка ви. Тя е моята опора. Във всеки случай тя беше изключително развълнувана покрай купона, особено след като ще се запознае с онова ново момче на Имо.

— Радвам се да ви видя. А мама къде е сега? — И тя хвърли поглед към вратата.

— На фризьор е в хотела. Отседнали сме в „Гранд хотел“. Реших, че в общи линии ще ни е по-лесно, отколкото да отседнем в къщата с всичките й спомени. Аз обаче не устоях да не се отбия и да кажа здрасти.

Анна разпери ръце и баща й я прегърна. За секунда двайсет и осемте й години се стопиха на осем. Чувстваше се защитена в силните му ръце.

— Изцапа ми пуловера със сладолед — засмя се баща й и изтръска парченце, което тя случайно беше размазала върху ръкава на вълнения му пуловер.

— Ох, съжалявам. Рискове на професията. — Ана се разсмя. — Но като заговорихме за сладолед, какво мислиш за магазина? — И тя разпери широко ръце, за да обхване всички промени, които той бе претърпял.

— Просто е невероятно — похвали я баща й. — Вие положихте толкова усилия, и двете. Изглежда даже по-добре, отколкото на снимките, които изпратихте.

— Не е зле, нали? — попита Анна в прилив на гордост.

— Баба ви щеше наистина да се гордее — заяви баща й.

Стиснал устни, той потискаше чувствата си и Анна докосна нежно ръката му, съзнавайки, че ако той се разплаче и тя нямаше да се сдържи.

— Постигнали сте онова, за което тя бе мечтала, нали? — продължи той. — Все още си прилича на нейния магазин, но вие сте го осъвременили.

— Радвам се, че мислиш така. — Усмихна се Анна. — Трябва да ти призная, че имаше дни, в които се чудех дали ще успеем.

— Винаги сме вярвали във вас — каза той. — И нямаше начин да позволя на Франсоаз да ви подложи крак.

— Беше чудесно, когато я постави на място — спомни си Анна.

Том се усмихна.

— Тази жена няма право да ни разиграва.

— Какво мисли за това Мартин?

— Няма да повярваш, но той най-сетне й е дал пътя.

— Не може да бъде. — Анна притисна пръсти до устата си.

— Да, направи го. Мартин каза, че след като видял колко съм разстроен и сърдит, това било последното доказателство, че тя вече не била жената за него. Ти знаеш за нас двамата, Анна. Никога не се бяхме карали преди. Във всеки случай той призна, че е трябвало да го направи много по-рано.

— Браво на него — зарадва Анна. — И браво на теб, татко. — Усмихна се тя. — Той как се справя?

— Като помислиш, живее си живота. — Разсмя се Том. — Почти не напуска игрището за голф и даже си има почитатели. Сега наистина има време да забележи това.

— А има и друго нещо — продължи баща й. — След като си отиде Франсоаз, той като че ли напълно се отказа от идеята да продава къщата на мама.

— Не иска да я продаде изобщо ли? На никого? Това е страхотна новина, татко.

— О, дори и още по-добре, миличка — каза той. — Мартин ще се нанесе да живее там. Но ще го оставя да ти разкаже сам за това, когато го видиш.

— Когато го видя ли?

— Да. Преди купона на Имоджен тази вечер има нещо, което ние с Мартин искаме да направим. И се надявам, че ти и сестра ти ще дойдете с нас.

Мартин и Том стояха с лице към морето, като Мартин здраво стискаше урната с праха на майка им.

Джан стоеше между двете си дъщери. Слънцето се отразяваше от спокойното море пред тях. Анна държеше верижката на Хепбърн, който лежеше спокойно на чакълестия плаж, като че ли усещайки защо са тук и проявяваше уважение.

— Ще стане част от морето, което винаги е обичала — каза Мартин, като погледна към брат си. — И всички ще можем да идваме на това място и да си мислим за нея.

— Все говореше за това — добави Том. — Как щяла да бъде свободна, но и да хвърля по едно око на магазина. — Той се усмихна на дъщерите си.

Мартин внимателно вдигна капака на урната и пристъпи към водата. Том вървеше до него. Мартин разпръсна част от праха на Вивиен над морето, а после подаде урната на брат си.

— Сбогом, мамо — прошепна Том.

Той обърна полека урната и остави прилива да отнесе останалата част от праха й.

Върнаха се мълчаливо в къщата на Вивиен. Церемонията като че ли даде на всички шанс да се отпуснат. Имоджен проговори първа.

— Та какво ни разказваше татко, чичо Мартин? — попита тя. — Че ще се местиш в къщата на баба Вив?

— Няма да е веднага — каза Мартин, — но сега, след като я няма Франсоаз… — Той млъкна и им се стори по-тъжен, отколкото през целия следобед. — Май е дошло време да се върна у дома. Не знам какво съм си мислел, като я оставих да ме придума да продам къщата на онези ужасни предприемачи. Къщата на мама ще си остане точно там, където винаги е била. Но ще направим някои промени.