Эбби Клементс: Карамел с морска сол

Елдърбери Авеню №35, Хоув, Източен Съсекс

— Този с какво е, Анна? — попита Вивиен Макавой, като се наведе в тапицирания с кадифе фотьойл и се загледа в кейка пред себе си.

— С череши и бадеми. Малък експеримент, но реших, че може да го харесаш.

Анна отряза парче от домашно изпечения кейк за баба си. Цяла сутрин се беше въртяла около печката, но след като зърна изражението на Вивиен, разбра, че си заслужава.

Вивиен прие чинията с благодарност и отхапа от кейка.

— Божичко, о, божичко, Анна — усмихна се тя. — Този път си надминала себе си.

— Уф — отвърна внучка й. — Радвам се. Това е нова рецепта, така че ти си ми опитното зайче.

— За мен винаги е чест — каза Вивиен, като лапна нова хапка.

Сребристосивата й коса беше вдигната в хлабав кок. Беше облечена в елегантна виненочервена рокля и кремава жилетка. Слънчевите лъчи се процеждаха през еркерните прозорци на къщата й и огряваха стаята с топла светлина.

Анна отряза и за себе си парче кейк и няколко трохи паднаха на пода. Дакелчето на баба й, Хепбърн, заситни към персийския килим.

— Той ми е най-евтината прахосмукачка — разсмя се Вивиен.

Черно-кафявото кученце от осем години живееше неразделно с баба й. Вивиен го беше нарекла на любимата си филмова звезда, отказвайки да се съобразява с такива подробности като пола му.

— Трябва да го даваш под наем — посъветва я Анна.

Някакво движение отпред в градината на Вивиен привлече погледа й и я накара да се обърне — видя едър мъж, който стоеше до оградения с нарциси жив плет.

— Кой е този мъж в градината ти? — попита тя и се наведе, за да вижда по-добре през прозореца.

— О, това е Томаш — отвърна Вивиен, почти без да вдига поглед от кейка си.

— Томаш?

— Приятел е. Той и жена му Ребека са отседнали тук за малко.

— Май няма да спреш, а? — Анна поклати усмихнато глава.

— Какво? — учуди се Вивиен, като я погледна с искрящи сини очи.

— Да бъда човечна ли?

Младата жена се разсмя.

— Е, не ми казвай, че са влезли в магазинчето за сладолед и…

— Приятна двойка… никога не разполагаха с повече от няколко пенита, събрани за чай, но винаги се държаха учтиво и любезно.

Това беше позната история за Анна и семейството й. Вивиен беше известна с покровителството си над бездомни и изпаднали души, като помагаше на местните хора и поддържаше общността. Като че ли дочул разговора им през стъклото, Томаш се обърна и махна с усмивка на Вивиен, на което тя отвърна жизнерадостно.

— Той е много искрен човек — каза тя и после продължи: — Та докъде бях стигнала? Един ден заключвах магазина и видях Томаш и съпругата му да се отправят към една от неизползваните арки 1надолу, по посока на Хоув. На другия ден го попитах защо и той ми каза, че са се подслонили там.

— Но това е ужасно — възкликна Анна. — Сигурно е много влажно, а и тези места не са никак безопасни.

— Знам. Нямаха дори един свестен спален чувал. Дошли са в тази страна, за да работят, да търсят по-добър живот, а вместо това… така де. Във всеки случай съм ги настанила в една от горните стаи и те се отплащат за това по-добре, отколкото всеки друг наемател.

— Така изглежда — каза Анна, докато наблюдаваше как Томаш реже с трион тежък провиснал клон, за който Вивиен се тревожеше от месеци.

— Ребека ми помага горе с част от документацията. Ще ми е мъчно като си тръгнат. Тук има твърде много пространство за сам човек и, знаеш ли, чувствам се по-щастлива с други хора наоколо.

— Кога си тръгват?

— Другата седмица. Освободила се е стая при техен приятел, а Томаш си е намерил работа в строителството.

— Е, такива са въртящите се врати на Елдърбери авеню — каза Анна. — Чудя се, кой ли ще е следващият?

— Ако животът ме е научил на нещо — разсмя се Вивиен, — то е, че няма начин дори да предположиш. Магазинът за сладолед винаги ми е носил нови приятели и изненади.

— Как е там напоследък — попита Анна, — в магазина, де?

— О, върви горе-долу. Както винаги — усмихна се Вивиен.

Магазинът за сладолед „Залез 99“ беше местна забележителност — съществуваше от средата на петдесетте години на миналия век и самата Вивиен беше добре известна в цял Брайтън. Тогава магазинът бе процъфтявал, но Анна имаше чувството, че напоследък бизнесът замира, като хората по-скоро се спираха да побъбрят, а не за да купят нещо. При всичките тези магазини за органични фрешове и скъпи кафенета из целия град, младата жена често си мислеше, че е цяло чудо как магазинът продължава да работи.