Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Всъщност в момента съм си дала почивка — добави Вивиен. — Седмица, може би две. Сю е новата ми помощничка, която оставих да наглежда магазина. И на нея напоследък никак не й беше лесно, първо синът й Джейми отиде в затвора, а после тя изгуби работата си в Коопа 2… ще се грижи добре за магазина, сигурна съм.

— Татко ще се зарадва, че си решила да си починеш — отбеляза Анна.

— Предполагам, че все още няма никакъв шанс да се пенсионираш?

— Разбира се, че не. — Вивиен поклати решително глава. — Какво ще правя като се пенсионирам? Този магазин толкова дълго време е бил моят живот, че няма да знам какво да правя без него. Приятелите ми са тук — Иви от съседния магазин и онзи приятен младеж Фин. Седмица-две да презаредя батериите, толкова ми трябва. Сю ще поддържа всичко в ред.

— Добре. Надявам се да използваш времето наистина за почивка — примири се внучка й.

Тя реши да прескочи до магазина и да се запознае със Сю веднага щом нещата се поуталожат малко в службата й. Не беше ходила там от доста време.

— Разбира се, че ще го използвам. Но не се и опитвай да ме спреш да дойда да разгледам новия ти апартамент. Кога се пренасяш?

Анна грейна при мисълта.

— Ще получа ключовете другата събота.

— Това е чудесно. И Джон ли ще се пренесе в същия ден?

— Да.

— С нетърпение очаквам да го видя — каза Вивиен, като протегна ръка да погали Хепбърн, свит на кравай върху килима в краката й. — Доволни сме, че ще се премести малко по-близо до нас, нали, Хепбърн?

Кучето се търкулна по гръб, разголвайки коремче, за да го почешат.

— Ще ти хареса. Има чудесен изглед от прозореца — ентусиазира се Анна, като си припомни гледката от апартамента си на последния етаж, обгръщаща хоризонта и ярките светлини на Брайтънския кей. Звукът на свирещия вятър отвън създаваше чувство за още по-голям уют и защита от стихиите.

— Звучи ми идеално — отбеляза Вивиен. — Имам чувството, че вече го харесвам, защото ще си съвсем близо, направо зад ъгъла.

— Ами да, ще бъда. А от двете си любими внучки, за известно време май ще трябва да се задоволиш единствено с мен. Няма изгледи Имоджен да се прибере скоро у дома.

— Харесва й, нали? — промълви Вивиен. — Животът на път. Оня ден получих от нея много мила картичка, със снимка на златния Буда. Имоджен прилича на баща ти. Винаги ми е приличала на него. Волни души са тези двамата.

— Струва ми се, че се забавлява страхотно, прави купища снимки… никак не й провървя да си намери работа тук след университета и мисля, че точно това й трябваше.

— Много се радвам, когато ми изпраща снимки. Винаги съм обичала да слушам разказите на баща ви за Индия и Азия. Тогава това беше нещо забележително. С онзи негов ревящ мотоциклет — усмихна се Вивиен. — А сега се забавляваме със снимките на Имоджен.

— Как е татко? — попита Анна.

Толкова беше заета с маркетинговия си план за Кралския павилион в Брайтън и окончателното уреждане на покупката на апартамента, че не се беше обаждала на родителите си от няколко седмици.

— О, добре е. Обади ми се тази сутрин. Привършил е работата по една от новите си скулптури — този път е чапла. Току-що я беше извадил от пещта. Попитах дали може да направи още една за езерцето в градината ми, така че това ще е следващата му задача.

— Добре — зарадва се Анна. — Така ще стои далеч от неприятности.

Любимото нещо на баща й беше да работи в градинското си студио, като извайва глинени скулптури на птици и диви животинки, които толкова обичаше.

— Наистина трябва да тръгвам — добави младата жена, като погледна колко е часът на дисплея на телефона си. — Все още имам да опаковам много неща преди преместването, а и Джон ще пристигне до един час.

— Е — каза Вивиен с дяволита усмивка на лицето. — Разрешаваш ли на любопитната си баба да ти зададе един въпрос? Джон ли е мъжът?

— Така си мисля — внезапно се смути Анна. — Наистина чувствам, че е правилно да се съберем да живеем заедно.

— Радвам се. Защото заслужаваш добър човек. Ти си силна жена, винаги си била и талантлива. Няма да забравяш това, нали?

— Не ставай сантиментална, бабо — засмя се Анна. — Не отивам никъде. Премествам се по-близо, а не по-далеч.

— Знам, миличка — каза Вивиен и нежно погали внучка си по ръката. — Но няма нищо лошо да ти напомня, че си специална, нали?

Имоджен Макавой се наведе леко напред, за да добави финалните щрихи на татуировката. Потопи фината си четчица в съда с къна, примижа срещу слънцето и очерта последното цветолистче.