Эбби Клементс - Карамел с морска сол

В този миг Джон и Алфи нахлуха през входната врата с широки усмивки на лицата — никой не можеше да сбърка, че са баща и син. Алфи възбудено хукна от стая в стая, а баща му го следваше. Анна се върна в антрето и ги поздрави с усмивка.

— Нали си спомняш, че ти споменах за влагата? — продължи да говори по телефона, като надникна в банята. — Изглежда са разрешили проблема. Сега е много по-добре, отколкото на огледа. Във всеки случай не виждам никаква чернилка… нали знаеш, гадния мухъл.

— Това е добре — каза майка й разсеяно. — Слушай, Анна, опитвам се да вляза във връзка със сестра ти.

— С Имоджен ли? — попита Анна. — Защо? Какво има? Тя добре ли е?

Джон сигурно беше доловил тревогата в гласа й и когато я погледна отново, разтревоженото му изражение бе отражение на нейното собствено.

— Тя е добре — каза Джан. — Или поне аз си мисля така, невъзможно е да се свържеш с нея.

Анна усети, че гласът й е напрегнат.

— Тогава какво има?

— Боя се, че току-що получихме ужасни новини. За баба ти Вивиен.

Знакът „Закопчайте коланите“ угасна и Имоджен разкопча металната катарама, която я придържаше към самолетната седалка. Тя се облегна назад и погледна през тясното прозорче към пухкавите бели облаци, които изпълваха небето над Банкок — под тях над града висеше слой от гъст смог. Само след няколко минути в климатизираната кабина те щяха да напуснат въздушното пространство на Тайланд и да се отдалечат още повече от острова.

Бяха изминали трийсет и шест часа в продължително пътуване с лодка и автобус, откакто Имоджен разговаря със сестра си Анна. Оттогава почти не беше спала, с изключение на няколко минути, прислонила глава до тресящия се прозорец на автобуса, докато музиката от айпода й заглушаваше кудкудякането на кокошките в прохода между седалките.

Имоджен си припомни познатото лице на по-голямата си сестра по несигурната скайп връзка в едно интернет кафене на главната улица на острова. „Става дума за баба Вивиен — каза тя, докато кафявите й очи и гъстата кестенява коса се разпадаха на пиксели при всяко нейно движение. — Имо, тя е мъртва.“ Думите все още се въртяха, някак нереални в главата на Имоджен.

Съзнаваше, че подробностите около смъртта на баба й нямаше да помогнат — сърдечен пристъп, стари здравни проблеми, които е криела и ги е споделяла само с лекаря си, — но Имоджен не го проумяваше. Не предполагаше, че баба й Вивиен ще умре или поне не толкова скоро. Щом привърши разговора си с Анна, тя си купи билет за самолета.

Стюардесата се приближи с количката за напитки и Имоджен я спря.

— Може ли една водка с тоник, моля?

Размисли се за онова, което я очакваше у дома. Англия през март. Но пък и домът вече беше различен, без баба й, един от хората, които тя обичаше най-много. Не беше имала късмет дори да се сбогува с нея.

— Всъщност — обърна се тя към стюардесата, — бихте ли удвоили поръчката?

Имоджен пое питието и отпи. Алкохолът бавно я унесе в нещо като полусън. Тя изгуби нишката на филма, който гледаше, и клепачите й се затвориха.

В съня си се видя в задната градина на баба й, където двете с Анна играеха на суингбол 4, а Вивиен броеше точките, като сестрите се надпреварваха коя ще удари топката по-силно от другата. Вивиен посрещаше ударите с викове отстрани, застанала до маса, отрупана с домашно приготвена лимонада и сладкиш от овесени ядки, облечена в рокля на цветя с широка пола, сламена шапка и обута в елегантни сандали с висок ток. Като че ли очакваше да й се обадят, за да отиде на по-бляскаво парти. Сините й очи, очертани с грим, искряха. На Имоджен баба й винаги, й приличаше на кинозвезда от четирийсетте години на миналия век.

Когато се събуди стреснато, все още усещаше характерния аромат на баба си — на бадеми и мед от маслото за вана, което използваше, а изпод него долавяше домашното ухание на готвено, което излъчваха дрехите й.

Имоджен изключи екрана и се опита да се съсредоточи върху списанието, което бе купила на летището. Но снимките на дамските рокли на червения килим се сливаха в едно пред очите й.

Искаше й се нещо, каквото и да било, да прогони болката от това, че баба й вече я няма. На острова новината й се стори като странен сън, но сега, на път към Англия, тя ставаше болезнено реална. Никак не й се искаше да се разплаче в самолета пред толкова хора, но въпреки това сълзите й напираха. За да се разсее, тя затвори очи и върна спомените си към нощта, в която напусна острова.