Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Ще се върнеш, нали? — каза й Лука, като я притегли към себе си в тъмната вода. Около тях морето фосфоресцираше като рой светулки и лицето на Лука със загорялата кожа, тъмната мокра коса и брадясала челюст бе осветено отчасти от луната. Бяха прекарали вечерта в „Комодо“ — плажен бар с жива музика, а после, след като Имоджен обясни, че трябва да замине, се отделиха от групата и слязоха на брега само двамата.

— Разбира се, че ще се върна — разсмя се Имоджен и го целуна отново.

Пътуването й бе наложително, не беше ваканция. Сега Тайланд беше нейният дом и тя бе заснела едва половината от подводните снимки за проекта си. Плюс това, ако сложеше на везните палмите, огъвани от вятъра, дните на плажа и нощите с Лука, срещу дъждовните дни и полуготовите пържени рибни специалитети в Англия? Изобщо не можеше да става сравнение.

— Обещай ми — усмихна се насила Лука. — Няма да си едно от онези момичета, нали? Които получават неустоимо предложение, когато се приберат у дома, и зарязват плажния лентяй като мен тук да страда сам с разбито сърце. Случвало ми се е и преди. Надявам се само да не съм достатъчно тъп да се поддам на чувствата… — И той я погледна с непозната за нея стеснителност и несигурност в очите.

— О, няма за какво да се тревожиш — възрази Имоджен. — Заминавам само за две седмици. Трябва да съм там за погребението и да прекарам малко време с татко и семейството ми. После хващам веднага самолета за Банкок. И диви коне да ме теглеха, нямаше да могат да ми попречат. — Тя се наведе към него за солена целувка.

— Вземи това — каза й Лука, докато се отдръпваше от нея. Той свали зъба на акула, който носеше около врата си. — Сложи го — настоя, като премести къдравата й коса на една страна и плъзна коженото ремъче през врата й. — А после ми го върни.

Имоджен се усмихна. Посегна към гладкия амулет.

— Разбрахме се.

Докосна ремъка около врата си и се замисли за Лука. Липсваше й усещането за топлата му кожа до нейната. Дори скорошната раздяла й се струваше цяла вечност.

Щеше да е хубаво да види отново Анна и родителите си — е, поне татко — но въпреки това мисълта за завръщане у дома караше сърцето на Имоджен да се свива. Последният път, когато си беше у дома, току-що беше завършила фотография в университета на Борнмът. След като кандидатства за работа на осем места и не я поканиха дори и на едно събеседване, след като беше на двайсет и две години, живееше при родителите си и майка й непрекъснато се интересуваше, докъде са стигнали нещата, Имоджен разбра, че трябва да замине.

След два месеца я назначиха в един бар и започна да спестява по малко всеки месец, мечтаейки да се измъкне от Луис и от поуките и въпросите на майка си. Когато с приятелката си Луси събраха достатъчно пари за самолет до Азия, веднага заминаха — и докато Луси се върна преди шест месеца, Имоджен изобщо не се обърна назад. Тя бързо намери приятели на острова, включително Сантиана — колумбийка, запалена по гмуркането не по-малко от Имоджен.

Азия беше съвсем различен свят от онзи, в който се връщаше — малкото градче Луис, където беше израснала.

— Пиле или паста? — попита нелюбезно стюардесата, тършувайки из металната си количка.

Имоджен се сети за ароматния тайландски ориз със зелено къри, който яде, преди да напусне острова. За възхитителния кокосов айран, който изпи в крайпътната сергия, докато автобусът зареждаше гориво.

— Паста, моля — отвърна тя и пое пакетчето с храна.

Имоджен отвори раницата си в свободната стая на дома на родителите си и върху домашно изработената покривка за легло се изсипа малко пясък. Тя го изтръска с ръка, а после сърцето й се сви, когато ръцете й докоснаха съшиваните с любов парчета. Вдигна очи и срещна погледа на Анна. Сестра й наруши меланхоличната тишина.

— Навсякъде има по нещо, което ти напомня, за нея, нали?

— Все още ми се струва нереално — отвърна Имоджен — да си представя, че когато идем в Брайтън, тя няма да е там. Магазинът за сладолед без нея…

Анна подаде на Имоджен чаша чай от дъбовата масичка отстрани и докосна съчувствено ръката й. И нейните очи бяха подути и зачервени, а върхът на носа й беше порозовял.

— Чувствам се ужасно. Не съм я виждала цяла година, Анна.

Отвън пищяха чайки, напомняйки им постоянно, че се намират на южното крайбрежие на Луис в двуетажната къщичка от осемнайсети век на родителите им.

— Не се самонаказвай за това. Тя се радваше на телефонните ти обаждания и на пощенските картички — за нея бе разнообразие да научава какво правиш там.