Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Имоджен се пребори с бучката в гърлото си.

— Сигурно си изтощена — предположи Анна.

— Пътуването беше дълго, но ума ми ври и кипи — отвърна й Имоджен, отпивайки с благодарност от горещия чай. — Как изглеждаше баба, когато я видя за последен път?

Анна приседна на края на леглото и сложи една възглавница в скута си.

— Бях у тях само преди седмица — каза тя. — И тя изглеждаше чудесно, съвсем добре. Не пожела да излезем на обяд, каза, че предпочитала да остане, но това не ми се стори необичайно. Трябваше да усетя обаче, че нещо не е наред.

— Винаги е изглеждала толкова млада — каза Имоджен. — Нали знаеш, в сравнение с бабите на другите. Бях сигурна, че ще поживее още няколко години.

— И аз — призна Анна. — Не е честно. Татко е разбит, както можеше да се очаква.

— Горкичкият татко — промълви Имоджен.

Бяха се прегърнали долу и въпреки че не си казаха почти нищо, тя забеляза мъката на лицето му.

— Кремирането е в четвъртък, мама ти е казала, нали?

Имоджен кимна.

— Да. Нали ще ми заемеш нещо да облека? Досега не съм ходила на погребение и предполагам, че дрехите в раницата ми няма да са много подходящи.

— Разбира се — отвърна Анна със сърдечна усмивка, като се изправи на крака. — Виж, мама каза, че вечерята ще е готова след около двайсет минути. Вземи си един душ и да слизаме.

— Добре — съгласи се Имоджен и взе старателно сгънатата кърпа в края на леглото.

Стаята от нейното юношество й се струваше чужда. Сега й приличаше на стая в добре поддържан хотел за нощувка със закуска, афишите на музикалните групи по стените й бяха заменени с цветни офорти в рамки.

— Хубаво е, че се върна — добави Анна и я прегърна нежно. — Ще ми се да беше дошла по друга причина, но се радвам да те видя.

— И аз се радвам — призна Имоджен, благодарна за топлата прегръдка на сестра си.

Имоджен взе душ, зави косата си с кърпа и навлече първите чисти дрехи, които успя да намери. На долния етаж видя Анна да разговаря и да приготвя вечерята с майка й. Тя подмина тихичко кухнята и влезе в трапезарията.

Помещението изглеждаше точно така, както си го спомняше — със снимки на полицата над камината и свежи цветя на масата. Това беше елегантното помещение за хранене, в което обикновено посрещаха гостите.

Баща й, Том, седеше в един фотьойл до масата, оборил глава в ръце. Ръцете му бяха големи и силни. Бяха носили Имоджен и Анна като деца, бяха вдигали момичетата по люлките и върху широките му рамене. Сега баща й изглеждаше крехък, като че ли и най-лекият ветрец можеше да го пречупи. Имоджен се приближи и сложи ръка върху неговата.

— Добре ли си, татко? — попита тя тихичко.

— О, да, скъпа — отвърна той със слаб глас. — А ти… — бледосините му очи я умоляваха да поеме разговора — … все още ли се радваш на пътешествията си?

— Да — отвърна Имоджен. — Там е красиво.

— Спомням си — започна той бавно. Но обичайното удоволствие, с което разказваше историите на своите скиталчества като хипи, го нямаше. — През шейсетте, само с мотора и вятъра в косите си… е, разбира се, когато все още имах някаква коса. Пътувах през Виетнам и Лаос. Беше толкова различно по онова време…

Думите му останаха недовършени.

— Татко — заговори Имоджен нежно. — Разбираемо е, че си разстроен. Всички сме разстроени.

— Работата е там — продължи той, без да вдига поглед, — че знаеш какво те чака. Някой ден. Разбира се, че знаеш… когато умря баща ми, някак си не беше такъв шок, той си имаше повече от достатъчно здравословни проблеми. Но не мислех, че ще се случи толкова скоро и с мама. Ужасно е.

Имоджен я заболя сърцето от страданието в гласа на баща й. При друг случай щеше да отваря бутилка вино и ентусиазирано да им разправя с Анна за последната скулптура, която е направил в градинското си студио. Но днес лицето му беше пепеляво и той самият приличаше на призрак.

— Тя беше изключителна жена — каза Имоджен и стисна ръката на баща си. — На всички ще ни липсва.

— Ще ми липсват дреболиите — въздъхна Том. — Дори онези неща, които някога ме вбесяваха у нея. Например как ми се обаждаше насред вечеря да ми разкаже развълнувано за някаква случка от телевизионния сериал.

— Или пък начинът, по който измъкваше всички бонбони на „Колити Стрият“ в пурпурни обвивки и се преструваше, че не е имало такива? — добави Имоджен.

— Точно така — разсмя се Том. — И това, разбира се, че винаги водеше по някого на Коледа, нали? Някой бездомник или окаяник, когото не познавахме, но който нямаше къде да отиде.