Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Никога не пропускаше — съгласи се Имоджен. — Горкичката мама никога не знаеше колко голяма пуйка да купи.

— Такава си беше — каза Том. — Дори когато татко още беше жив. Но той нямаше нищо против, толкова бяха свикнали един с друг. И винаги е твърдял, че никога нямало да отвори магазина за сладолед, ако тя не обичала толкова хора.

Имоджен се усмихна с разбиране.

— Не беше идеална — продължи Том. — Но знаеш ли, по-добре, че не беше такава.

— Имоджен, ти си тук — каза Джан, прекъсвайки разговора им. — Не съм те чула да слизаш.

Имоджен изведнъж осъзна с какво неодобрение я погледна майка й — замотаната като чалма кърпа около косата й, широките, ръчно боядисани панталони и развлечената тениска.

— Няма ли да си изсушиш косата, скъпа?

Имоджен сви рамене, чувствайки се отново като непослушна тийнейджърката.

— Реших, че днес можем да се храним тук — съобщи майка й, като подаде на Имоджен няколко подложки за сервиране. — След като случаят е специален и е събрал цялото семейство. Сготвила съм говеждо печено, кнедли с градински чай, а сестра ти е направила крем карамел.

— Не трябваше да полагаш толкова усилия — каза Имоджен, хвърляйки поглед на баща си, чиито очи отново бяха добили отнесено изражение.

— Мисля, че всички имаме нужда да се нахраним добре — възрази Джан.

Имоджен прехапа език. Храната беше универсалното решение на майка й за всички случаи от живота. Когато тя се върна в кухнята, Имоджен хвана ръката на баща си под масата, а той стисна лекичко нейната.

Момент по-късно Джан се появи отново на вратата с куп чинии, поставени между кърпи, следвана от Анна, която носеше тенджерата.

— Внимавай, чиниите са горещи! — усмихна се Джан. Постави ги върху индивидуалните подложки и остави една за тенджерата.

Анна и майка й заеха местата си на масата.

— Започвайте — подкани ги Джан бодро, — че ще вземе да изстине.

След като семейството започна да се храни, в стаята настъпи тишина.

— Няма ли да те изкушим да останеш този път, Имоджен? — попита майка й. — Бизнесът тук се е посъживил. Мога да разпитам и съм сигурна, че ще ти намерим някаква административна работа в агенцията.

Имоджен продължи да рови с вилица в чинията си, после разполови една кнедла. Представи си как работи с майка си в агенцията за връзки с обществеността, която тя бе основала, когато дъщерите й тръгнаха на училище. Беше й трудно да си представи по-агонизиращ начин за прекарване на времето.

— Тук съм само за погребението, мамо. След две седмици летя обратно за Тайланд.

Джан въздъхна. След миг обаче промени насоката на въпросите си.

— Имаш си някой специален там, нали? — полюбопитства тя.

— Мамо… — намеси се Анна в опит за защити сестра си от обичайната инквизиция. — Трябва ли да…

— Само попитах — оправда се майка им отбранително.

— Не, няма нищо — каза Имоджен.

Анна я изгледа, изненадана от отговора й. Това беше нова тактика, но този път Имоджен беше решила, че може би честният отговор бе най-добрият начин да сложи край на въпросите на майка си.

— Срещнах един човек на острова, но все още е много рано да го обсъждам. Да видим какво ще се случи, като се върна.

Джан вдигна вежди и погледна съпруга си, който се бе съсредоточил върху храната и дъвчеше бавно с отнесено изражение.

— Чуваш ли, Том? — заговори тя. — Имоджен си е намерила специален човек там.

— Не е сериозно — обади се Имоджен, вече съжалявайки за искреността си.

— Е, човек никога не знае — подсмихна се Джан. — И аз така мислех за баща ви, когато той за пръв път влезе в пекарната.

Двете сестри се спогледаха многозначително.

— Бях само на осемнайсет и това беше първата ми работа в Луис. Дотогава не познавах мъж, който да кара мотоциклет. Но баща ви стоеше там, загорял и красив, току-що завърнал се от едно от пътешествията си… и аз не устоях.

— Карането по разбитите пътища в Азия не беше нищо — присъедини се към спомените й Том, — пред това да събера кураж да поканя майка ви на среща.

— Това, че се съгласих, беше най-хубавото нещо, което съм правила някога — припомни си Джан с тъжна усмивка. — Иначе нямаше да ви имам вас двете. Та, Имоджен, защо не убедиш онова момче да дойде тук?

— Никой от двама ни не желае да живее в Обединеното кралство в момента — възрази Имоджен и се стегна да посрещне оскърбеното изражение на майка си, което не закъсня да се появи. — Искам да кажа, че сега съм по средата на един фотографски проект. Върви наистина добре и просто искам да се съсредоточа върху това.