Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Адвокатът продължи.

— Мисис Макавой желае за Хепбърн да се грижи внучката й Анна, за да може… — и той отново погледна в документа — да продължава все така да се разхожда по любимите си пътеки покрай плажа и да получава лакомствата си с бекон от магазина „Догс Ен’Ко“ в Хоув.

Анна кимна в знак на съгласие, външно спокойна, но вътрешно изпадайки в паника къде ще вмести и куче в своя живот. Ще й разреши ли шефът й да го вземе в офиса? Джон обича ли кучета?

Поне Алфи щеше да е щастлив, помисли си тя, спомняйки си как бе прегърнал с пълничките си детски ръчички кученцето, когато се запозна с него. Хепбърн щеше да е хит поне на този фронт.

— Сега към имотите — продължи адвокатът с облекчение, че се прехвърля върху по-съществени въпроси. — Жилището на мисис Макавой в Хоув, петстайна къща.

Цялото семейство познаваше добре къщата, особено Том и Мартин, които бяха израснали там. Викторианска къща на тиха уличка, с просторни стаи с високи тавани и голяма градина с езерце — всички имаха спомени, свързани с нея. Това бе къща, винаги изпълнена с шум и живот.

Вивиен говореше от години, че трябва да си намери нещо по-скромно и по-практично. Анна обаче усещаше, че й бе трудно да се откаже от къщата, в която бе живяла със съпруга си Стенли толкова години.

— Наследява се поравно от двамата й сина, Том и Мартин.

Братята си кимнаха миролюбиво.

Адвокатът повдигна леко очилата на носа си и се върна към документа.

— Сега за друг възлов актив…

Всички знаеха какво ще последва. Пръстите на Франсоаз с добре поддържан маникюр се вдигнаха към гердана й и се заиграха с дребните кремави мъниста.

Анна прехапа устна. Докато адвокатът ровеше из документите, тя се сети за разговора на закуска, проведен тази сутрин от семейството в дома на родителите й.

— Е, местоположението на магазина не е много лошо — започна Франсоаз, като си наля чаша силно кафе от кафеника. Храната пред нея стоеше непокътната. — Мисля, че има потенциал. Да се надяваме, че Вивиен е премислила внимателно кой най-добре ще го осъществи.

Амбицията в гласа й не можеше да бъде сбъркана с нищо.

— Да — съгласи се Том малко отнесено. — Е, аз не съм сигурен какво бих направил с магазина — добави той, като топна залък в рохко свареното си яйце, а после така и не го лапна. — Не съм от деловите бизнесмени, а и си имам достатъчно работа с моите скулптури напоследък. А мама знае колко е заета Джан с агенцията. — Той остави топнатия в жълтъка залък отстрани на чинията си, като че ли гладът му се беше изпарил. — Мама знаеше , исках да кажа.

— И, разбира се, ние живеем в Париж… — включи се Мартин, докато мажеше с масло препечената си филия.

— Но това не би трябвало да бъде проблем — добави Франсоаз, вдигайки чашата с кафе до начервените си устни. — Мартин, ти знаеш, че си търся един, как му викате вие… малък „проект“. Може да е това? Разбира се, трябва да изчакаме и да видим какво е решението на Вивиен… и да се надяваме, че е по-делово, отколкото когато тя стопанисваше магазина.

Франсоаз хвърли поглед навън през кухненския прозорец на традиционно английската кухня на родителите на Анна.

— Отдавна си мисля при посещенията ни тук, че южното крайбрежие… може да понесе малко повече изтънченост. Един ресторант с малко френска елегантност. Може би бих могла да създам един тук.

Имоджен погледна Анна и дискретно повдигна вежди. Баба им — елегантна по свой собствен начин, но отколешен привърженик на домашно приготвената храна и пържената риба с картофки в края на седмицата — никога не бе стъпвала в претенциозен ресторант.

Сега, в кантората на адвоката, Имоджен погледна сестра си отново, докато чакаха тревожно новината.

— И така — продължи адвокатът. — Да преминем към магазина на мисис Макавой, търговско помещение в Аркадата „Гранвил“ в Хоув, използвано в момента за продажба на сладолед и напитки.

Анна се опита да не взема навътре безстрастното, студено описание — адвокатът само си вършеше работата. Но „Залез 99“ — магазинът на баба й Вивиен край морето беше много повече от помещение „използвано за продажба на сладолед“. Много, много повече. От петдесетте години на миналия век, когато Том и Мартин били още малки момченца, магазинът бил мечта на Вивиен, нейният бизнес, основан заедно със съпруга й Стенли, който бе продължила да стопанисва дълго след смъртта му.

Сега обаче, в непоносимо дългото, както се стори на Анна, мълчание в офиса на адвоката бяха на път да научат как ще се развият нещата.