Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Честно казано, не знам — отвърна Анна, като се облегна на кухненския плот.

— Е, аз имам нужда от сериозно питие точно в момента — заяви Имоджен, ровейки из барчето на баба си. — Та какво казваше?

— Нужно ми е време да помисля. Трогната съм, че баба Вив е постъпила така. Но отговорността… та какво знае, която и да било от нас за управлението на магазин, Имо?

— Абсолютно нищо — отвърна сестра й, след като откри стара бутилка с бренди и си наля чаша. Вдигна въпросително вежди към сестра си, но Анна поклати глава.

— Не, благодаря, това като че ли не е отваряно от десет години. Имоджен отпи една глътка и се намръщи, потвърждавайки подозренията на сестра си.

— Ето защо казвам сега, че това не е за мен. И ти не би трябвало да се чувстваш притискана — само защото е оставила „Залез 99“ на нас, не значи, че трябва да го приемем. Ти си имаш своята баровска работа, за която да мислиш.

Анна шеговито бодна Имоджен в ребрата.

— Не е баровска — възрази тя. — Все още трябва да си приготвям сама чая.

— Знаеш, че просто завиждам — усмихна се сестра й. — За това и за апартамента. Стигнала си далеч, сестричке. И не искаш да зарежеш всичко това, нали?

Тук, в къщата на Вивиен, с любимите й рецепти, все още закачени на хладилника, и с дреболийките, подредени на перваза на прозореца, на Анна й беше трудно да се пребори с чувството, че Вивиен някак все още можеше да чуе думите им.

— Става все по-лоша, нали? — каза Имоджен, кимайки към всекидневната.

— Кой, мама ли?

Имоджен се разсмя.

— Не, не мама. Вече съм свикнала да се заяжда с мен. Не, говорех за Мадам в другата стая — тя понижи глас до театрален шепот, — Франсоаз.

— Хммм — въздъхна Анна. — Да, разбирам какво имаш предвид. Тя наистина иска магазина, нали?

— Не го криеше — допълни Имоджен, като отпи от шерито си. — И очите й светнаха, когато заговори за идеята си за френския ресторант. Говореше, като че ли вече е неин.

— Предполагам — прошепна в отговор Анна. — Но ти, както и аз, знаем как би се почувствала в случая баба Вив… определено не би желала нещо подобно. Човек би помислил, че с вилата в Дордон и апартамента в Париж, Франсоаз и Мартин са се установили твърдо във Франция.

— Може би й се иска да пътува — предположи Имоджен. — Във всеки случай защо не идем да хвърлим един поглед на магазина? При условие че няма да имаш нищо против да ти се натрапя за няколко нощи, докато обмислим следващия си ход. Любопитна съм да го видя отново, да зърна онова бижу, което баба Вив ни е оставила.

— Разбира се, ела да отседнеш при мен, ще можеш да разгледаш апартамента, ще видиш отново Джон и ще се запознаеш както трябва с Алфи. Но ако очакваш магазина да е бижу… Е, да речем, че е бижу, на което му трябва доста лъскане.

Имоджен продължи да върти копчето на радиото в колата, докато най-сетне намери станция, която й хареса, а после усили звука на максимум. „Stir it Up“ на Боб Марли ревна от високоговорителите на колата в хладното неделно утро, докато сестрите поемаха по шосето за Брайтън.

Анна стисна по-силно волана.

— Трябва ли да е толкова шумно, Имо? Малко ми е трудно да се съсредоточа. А и не съм сигурна, че на Хепбърн му харесва.

— „Сладурче моеее“ — изтананика Имоджен, натисна бутона на прозореца и разроши козината на кучето.

С коса, развята от вятъра, тя за миг се почувства отново на острова — регето я върна към последната й нощ с Лука. Беше преди по-малко от седмица, а вече й се струваше като вечност. Нямаше търпение да поговори онлайн с него.

Погледна назад и видя червена спортна кола с фургон за коне отзад, която ги настигаше.

— Анна, дай малко газ. Отзад има няколко коня, които искат да ни изпреварят.

Сестра й неохотно увеличи скоростта, така че стрелката на скоростомера премина шейсет.

— Най-сетне — зарадва се Имоджен. — А ако засилиш още малко, сигурно ще стигнем в Брайтън преди вечеря.

Имоджен стоеше притеснена на площадката пред апартамента на Анна, все още с раница на гръб и каишката на Хепбърн в ръка. С непрекъснатите й подканяния бяха стигнали до Брайтън за рекордните трийсет и пет минути.

— Липсваше ми — посрещна ги Джон, прегръщайки сърдечно Анна със затворени очи.

Имоджен си мълчеше, не желаейки да прекъсва емоционалното завръщане у дома, но тишината беше разкъсана от пронизителния лай на Хепбърн.

Джон се сепна и видя Имоджен с кучето.

— Имоджен — изненада се той и се отдръпна от Анна. — Не те видях. Здравей! — Той се приближи да я целуне по бузата.