Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Мисля, че изпадаш в сантименталност — отвърна Имоджен. Отвън заръмя. Вятърът завихряше част от дъжда през отворената стъклена врата. Тя се изправи и отиде да я затвори плътно. — Не ме разбирай погрешно, Анна. Имам щастливи спомени от това място и знам, че то означаваше много за баба и продължава да означава много за татко. Но има неща, които е по-добре да останат в миналото. Имам други планове точно в момента. И дори и при най-голямото желание на света, ще ни трябват повече от няколко стари женски снимки, за да предизвикаме поврат.

Анна прибра свободните кичури на кестенявата си коса зад ушите и започна да подрежда част от листовките и бланките за поръчки на спретната купчинка. Събра безмълвно разхвърляните моливи и бележници до тях, като ги изравни идеално с ръба на плота.

— Не се вманиачавай, Анна. Знам, че се разстройваш, но истината е, че не искам да стопанисвам западнал магазин за сладолед в дъждовния Брайтън. Това е положението — добави Имоджен с малко по-мек глас.

Тя сведе очи към пода и посочи с ръка купчините опаковки от сладолед на клечка.

— А ти? Това ли е голямата ти мечта? Затова ли си работила в маркетинга още от университета, за да миеш подовете тук?

— Предполагам, че не. — Анна прехапа устна. — И със сигурност не бих могла да се справя сама. Но какви възможности имаме? Да го продадем на някой абсолютно непознат и да обърнем гръб на онова, което баба Вив наистина е искала?

— Няма нужда да е съвсем непознат. — Имоджен сви рамене.

Анна свъси чело.

— Нали не мислиш сериозно…

— Леля Франсоаз, да — заяви Имоджен. — Просто се опитвам да бъда реалистка, Анна. Не заслужава ли да го обмислим?

Не че Имоджен не изпитваше нищо. Разбира се, че изпитваше, но просто избута тези чувства встрани. Беше твърде млада, за да се обвързва.

— Знаеш ли какво? — обърна се Имоджен към Лука късно следобед, като се наведе ниско над преносимия компютър, за да може той да я чуе от препълненото крайбрежно кафене.

— Какво? — попита той с усмивка, дърпайки продължително от ръчно свитата си цигара.

Той издиша бавно дима. Имоджен се опита да запази образа му в съзнанието си — Лука, гол до кръста, загорял, с двудневна брада и тъмна коса. Липсваше й, но след като почти половината от престоя й тук беше отминал, копнежът й беше почти сладък. При перспективата скоро да се завърне на острова, тя се почувства възбудена и заредена с енергия.

— След малко повече от седмица се връщам — обяви Имоджен с напиращ в гласа ентусиазъм.

— Наистина ли? — ухили се той широко. — Това е фантастично. Времето върви наистина бавно. Нямам търпение да те видя, бебчо.

— Няма да ти трябва много търпение. Или поне не за дълго. Летя обратно следващия вторник.

— Това е страхотно — отново се усмихна Лука.

Имоджен прехапа устна — той беше толкова секси. Е, тя щеше да изтърпи вятъра и мокрия от дъжда крайбрежен булевард, след като знаеше, че скоро ще се припича по плажовете на Тайланд, а Лука ще маже гърба й с крем против слънце.

— Летя за Банкок, а после ще взема автобус и лодка, така че ще бъдем заедно в четвъртък. Кажи на всички да се приготвят.

— Ще им кажа — обеща Лука със сърдечна усмивка. — Остави на мен комитета по посрещането.

— Страхотно! — Имоджен почувства как част от истинския й живот се завръща.

Да остане в Брайтън заради чувство за вина или пък от някакво чувство за дълг към баба си нямаше да е правилно. Сега виждаше ясно това.

— Та какво ще правиш тази вечер? — попита тя.

— Вечерта има плажно парти и неколцина от нас ще ходят на него — отвърна Лука. — Ами ти? — попита я той.

— Ще пийнем по нещо с Анна и приятелката й Джес. Тя се омъжва в края на следващата седмица и имат да уреждат някои последни подробности. Познавам Джес от училище.

— Е, забавлявай се. А аз ще се погрижа за завръщането ти — обеща й той.

— Благодаря. Нямам търпение. Довиждане, Лука. — Имоджен прати целувка към екрана.

С нежелание излезе от скайп, като й се щеше да задържи образа на лицето му със себе си през цялото време. Отвори фейсбук и написа:

Още една седмица в дъжделивото Обединено кралство и се връщам на плажа! Запазете ми място под палмите…

— Може ли още една? — помоли Имоджен няколко часа по-късно, вдигайки с усмивка празната бутилка от бяло вино и я размаха към бармана.

Джес, Имоджен и Анна се бяха настанили уютно в един осветен от свещи ъгъл на „Смоуки Джо“ — бар в Лейнс с дружелюбен персонал и с легендарен джубокс. Дори и в неделя следобед тук беше претъпкано.