Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Хей, скъпа — каза Джон, който зае мястото си до Анна и обви талията й с ръка. После понижи гласа си до шепот. — Трябва ли да се тревожа тук за този мъж? — попита, кимвайки към шейсетгодишния събеседник на Анна, който посягаше за втора фунийка с мус.

— Струва ми се, че се интересува повече от фунийките, отколкото от мен. В безопасност си — увери го Анна и го целуна леко по устните. — Къде изчезна преди малко? Пропусна речта на бащата на Джес.

— На майката на Ед й прималя и той ме помоли да я изведа навън да глътне въздух.

— Сега добре ли е? — попита Анна разтревожено.

— О, да, добре е. Малко се е поувлякла с шампанското, а не трябва да пие с тези нейни лекарства. Вече е добре. А сега нека опитам един от знаменитите сладоледи — каза Джон и посегна към стойката. — В тези няма млечни продукти, нали?

— Не — отвърна Анна. — Имаш си собствена партида. Можеш да лапаш до насита.

Джон хапна един наведнъж.

— Възхитително — отбеляза той и я целуна.

След като свърши първият танц на младоженците, булката започна да подканя настоятелно гостите си да излязат на феерично осветения дансинг под тентата.

Джон хвана Анна за ръка.

— Да прекъснем ли мъките им?

Анна кимна в знак на съгласие.

— Мислех си, че никой повече няма да излезе да танцува — обяви Джес през смях. — Приличахме на двойка идиоти, докато се клатушкахме сами. Знаеш каква ужасна танцьорка съм и последното нещо, което ми трябва, е светлината на прожекторите.

— Двамата изглеждахте разкошни — каза Анна. — Толкова щастливи.

Анна и Джон се завъртяха в танц и тя се сгуши в рамото му. „Може би и ние сме се запътили натам?“ — помисли си тя. След две години на успехи и неуспехи, докато Джон се нагоди към новия си живот, като и двамата се опитваха да балансират същевременно с Алфи, нещата като че най-сетне се поуталожиха. А това беше повече от достатъчно. Може би някой ден двамата щяха да се оженят, но засега да бъде в прегръдките на Джон, да се чувства сигурна и да се прибира в апартамента, който и двамата обичаха — беше точно онова, което й трябваше.

— Съвършен ден — прошепна той в ухото й. — И не знам дали ти казах, но изглеждаш зашеметяваща в тази рокля.

Анна се усмихна и вдигна лице, срещайки устните на Джон за целувка. В този миг живата музика на оркестъра отнесе цялата тъга и напрежение от предните няколко седмици, като остави у нея само чувство за лекота.

Лекота до момента, в който някакъв крак не я настъпи силно по пръста.

— Ау — изохка тя и инстинктивно вдига ходилото си.

— Толкова съжалявам. — Тя се обърна и видя тромавия виновник — млад мъж в тъмносин костюм, който като че ли някак си не съзнаваше красотата си. — Аз съм с два леви крака — смути се той. — Божичко, чувствам се ужасно.

— Вероятно ще трябва да му сложиш малко лед — посъветва я партньорката му, докато Анна се навеждаше да свали обувката си и да види поражението. — Когато Иън ме настъпи, обикновено трябва да слагам лед.

— Ами добре — каза Анна.

Кутрето на крака й пулсираше болезнено, но поне не кървеше. Тя си обу отново обувката и погледна жената, с която разговаряше. Облечена със зелена рокля в стил петдесетте години на миналия век, с тъмночервена коса, която бе подстригана равно до брадичката й, тя изглеждаше спокойна и елегантна.

— О, Миа — каза Анна и се опита да стои изправена. — Здравей. Не видях, че си ти.

— Здравей — каза Джон, като целуна бившата си жена по бузата и се здрависа с Иън.

— Здравей — отвърна Миа. — Съжалявам, Анна. Какъв начин да откриеш танците тази вечер. Нека ти донеса лед от бара.

— Пиячката все още е безплатна, нали? — попита Имоджен, която пристигна двайсет минути по-късно. Тя взе две чаши с шампанско от масата и протегна едната на Анна.

— Да, цяла вечер — отвърна сестра й и отпи благодарно от чашата — шампанското като че ли притъпяваше малко болката в крака й. Успя да изтърпи леда на пръста си съвсем за кратко.

— Радвам се, че си тук — усмихна се Анна, — въпреки че си задигнала една от любимите ми рокли.

Имоджен беше пристигнала на тържеството в сребриста рокля с една презрамка, която падаше малко под коленете й. Беше вдигнала хлабаво косите си, като целунатите от слънцето кичури се бяха разпилели върху загорелите й, напръскани с лунички рамене. Беше толкова ефектна, че човек можеше почти да не забележи, че краката й бяха обути в черни чехли.

— Знаех, че няма да се разсърдиш — намигна й Имоджен.

— Не се сърдя — отвърна Анна. — Но, Имо, можеше поне да задигнеш и чифт хубави обувки, които да подхождат на рокля. — Тя поклати неодобрително глава.