Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Ял ли е нещо?

— Пъхах му сандвичи през процепа под вратата, но нямам представа дали ги е докоснал.

— Мислиш ли, че това е резултат от миналата седмица? — попита Имоджен. — Не му е било лесно да преглежда вещите на майка си… но аз не помислих, искам да кажа… мамо. — Тя погледна майка си право в очите, като забеляза колко напрегнато беше челото й и забеляза нови бръчки около очите й. — Татко не изпада в такива състояния — каза тя в опит да проумее положението. — Той не изпада в депресии.

— Мартин и татко ти обсъждаха какво да правят с къщата на баба ти Вивиен — започна Джан с равен глас. — Изглежда, че Мартин иска да я продадат възможно най-бързо и вече е получил оферта от някакъв строителен предприемач. Каза на татко ти, че иска да теглят чертата веднъж завинаги. Том не е против продажбата, но предприемачът иска да събори къщата на баба ти и да вдигне на мястото й жилищен блок.

— Това е ужасно — съгласи се Имоджен. — Имам предвид, че те двамата все ще трябва да вземат някакво решение, разбира се, но толкова скоро след смъртта на баба? Как може Мартин да предлага такова нещо?

— Точно така. И не е трудно да се досетиш кой го подтиква към това. Но ти познаваш баща си и брат му… мисля, че не са се карали от юношеските си години. Не е продумал и дума след разговора си с Мартин, освен да ми разкаже какво са говорили и очевидно това го съсипва.

— Той не трябва да отстъпва. Наследяват я поравно. Мартин не може да направи нищо без съгласието му.

— Познаваш баща си — каза Джан още по-меко от обичайното.

— Който е бил веднъж хипи, остава такъв за цял живот. Ще отстъпи, за да има мир.

Когато Имоджен се надигна от масата, забеляза нещо, което не беше виждала никога досега. Майка й беше на път да се разплаче.

— Отивам при него — заяви тя решително.

— Добре, миличка — съгласи се майка й. — Надявам се да имаш повече късмет от мен. Вие двамата винаги сте имали нещо общо. Ти си зеницата на очите му.

Имоджен остави майка си, излезе в градината и се запъти към студиото на баща си.

— Татко, знам, че си там — извика тя през стената. Почака малко, но дочу само звук от далечен кълвач.

— Слушай, утре напускам страната и се надявам да поговориш с мен.

Имоджен почака няколко минути и когато не получи отговор, седна, опряла гръб във вратата, за да могат лъчите на слънцето да топлят лицето й в този ранен априлски ден.

Пред нея, в ширналата се градина, която майка й отдавна се беше отчаяла да подчини на волята си, растеше голям дъб. Високо в клоните му тя видя няколко заковани дъски и парче гофрирана ламарина за покрив. Някъде преди петнайсет години баща й беше сковал тази къщичка на дървото — скривалище, където те с Анна си играеха и си шепнеха разни тайни.

След десет минути мълчание, Имоджен стана неохотно на крака и се върна в кухнята, откъдето майка й тревожно надничаше през прозореца.

— Имаш ли плодова пита „Бейкуел“, мамо? — попита Имоджен. — Нали го знаеш колко си пада по нея.

— Добра идея — въодушеви се Джан, като отвори кухненския шкаф и извади една опаковка. — При нормални обстоятелства вече да я е изял. Но не е хапвал нищо след погребението.

Тя подаде пакета на Имоджен.

— Не мога да я сервирам на чиния, защото не може да се пъхне под вратата.

— Благодаря, мамо — каза Имоджен.

Върна се в градината с нов прилив на оптимизъм. Думите й може и да не бяха достатъчни, за да примамят баща й навън, но тя не познаваше случай, в който той да може да устои на плодовата пита.

Когато се приближи до студиото, забеляза някакво движение, като че ли от преминаваща сянка. Притиснала нос до зацапаното стъкло, тя се опита да различи къде е баща й, но той не се виждаше. Когато обаче очите й свикнаха с полумрака вместо фигурата на баща си видя десетки негови скулптури, съборени от тезгяха на земята. Изящните му птици бяха разбити на парчета.

— Анна — започна Имоджен. — Можеш ли да ме посрещнеш? Аз съм в къщата на баба Вив.

— Така ли? — Анна звучеше озадачена. — Какво правиш там? Мислих, че си в апартамента и си събираш багажа.

— Не знам — отговори Имоджен честно.

Как можеше да обясни, че когато слезе от влака, с който пристигна от Луис, просто се запъти натам като зашеметена?

— Предполагам, че търся някои отговори… Та можеш ли да дойдеш? Важно е.

— Окей — отвърна Анна. — Привършвам, дай ми десет минутки.

Имоджен погледна към малката масичка. Фотоалбумът, който Вивиен им беше оставила в завещанието, беше отворен пред нея.