Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Не мога да го направя — обяви Имоджен.

— Не можеш да направиш какво? — попита Анна, като пусна чантата си на земята и започна да разтрива слепоочията си. — Днес в службата беше кошмар, Имо. Нямам сили да разгадавам загадки.

— Не мога да се върна в Тайланд точно сега и не можем да продадем магазина — заяви Имоджен, която все още стоеше права и изпита прилив на енергия от решението си. — Определено не и на Франсоаз. Но може би изобщо на никого.

— Хубаво — каза Анна бавно. — Добре ли си, Имо? Изглеждаш ми малко напрегната.

— Нима можем да разбием сърцето на татко отново? — попита Имоджен, като закрачи напред-назад по тъмните дъски на пода. — Той има нужда от нас.

— Сърцето на татко ли… — Анна вдигна ръка до челото си. — За какво говориш? И не можеш ли да седнеш, докато поговорим за това? Завива ми се свят.

— Извинявай. — Имоджен седна на самия край на дивана. — Просто… днес видях татко, Анна. Е, всъщност не го видях точно. В ужасно състояние е. Отказа да разговаря с мен и е разбил част от скулптурите в студиото си.

— Божичко, наистина ли? — възкликна Анна с широко отворени очи. — Той изобщо не постъпва така. Какво става, за бога?

— Изглежда Франсоаз притиска Мартин да продадат къщата — каза Имоджен, посочвайки стените на къщата, в която баща им беше прекарал детството си. — Което е напълно разбираемо, като се има предвид данък наследство и какво ли още не… но те искат да я продадат на предприемачи, които ще я съборят, и едва са изчакали седмица, преди да кажат на татко.

— Тази жена… — промълви Анна, клатейки глава. — Знам, че се предполага да е част от семейството, но никога не се държала като такава. Мартин никога нямаше да го направи, ако не беше женен.

— Е, там не можем нищо да променим. Но можем да променим това .

Тя взе албума със снимки от малката масичка и обърна на страницата със снимката на „Залез 99“ в деня на откриването му.

— Виж тук, Анна — посочи Имоджен. — Това е „Залез 99“ през годините. Ето снимка от шейсетте години, това отвън е паркираният мотоциклет на татко… виж му само косата! А и онази табела, която са имали, е била страхотна с букви в оранжево и розово, нали?

Анна се усмихна.

— Прекрасно е. Но не разбирам как…

— Магазинът тогава е бил вторият му дом — обясни Имоджен. — Знаеш как винаги говореше за него. Не можем да оставим тази последна част от наследството на баба Вив да изчезне. Не и без да се опитаме преди това.

— Да не би да мислиш за онова, за което предполагам? — попита Анна колебливо.

— Представи си, че успеем да му върнем дните на славата — засия Имоджен. — Заради татко. Заради баба Вив.

Анна помълча за миг.

— Не знам — каза. — Доста е неочаквано. Ангажиментът е огромен.

— Какъв беше онзи цитат, с който винаги ни излизаше баба? — попита Имоджен. — От „Алиса в страната на чудесата“… „И да ти кажа, случва ми се понякога да повярвам в цели шест невъзможни неща още преди закуска.“ Анна, промених решението си, време е да повярваме в някои невъзможни неща. Мисля, че трябва да пробваме.

— След днешния ден в службата ми звучи много примамливо — усмихна се сестра й. — Предполагам, че наистина можем да го направим, нали?

Имоджен кимна.

— Защо не?

Поседяха минута в мълчание, докато решението, което бяха взели заедно, не се запечата в съзнанието им.

— Но… — трепна Анна, — мислех си, че искаш да се върнеш обратно на острова?

— Искам — призна Имоджен. — Наистина искам. Но ми се струва неправилно да се върна точно сега, когато татко е в такова състояние. Мога да остана достатъчно дълго, за да ти помогна да задвижиш нещата и да намерим добра помощничка, която да ме замести.

— И после ще се върнеш ли?

— Да. Билетът ми е валиден още шест месеца, ще трябва малко да доплатя, за да ми сменят датата.

— Ами онова момче, с което си там, Лука?

Имоджен докосна огърлицата от зъб на акула около врата си при спомена за него.

— Ще му кажа. Не знам как ще реагира. Но имам чувството, че точно в момента семейството ми е на първо място.

Имоджен набра номера на мобилния телефон на Лука и чу чуждестранния сигнал за набиране. Докато чакаше той да вдигне, сърцето й блъскаше силно в гърдите.

— Имо — проговори той малко сънено.

Тя хвърли поглед на стенния часовник на Вивиен. По дяволите, там трябва да е среднощ, беше забравила съвсем за часовата разлика.

— Здравей, Лука — каза тя.

— Вече си почти у дома — промърмори той сънено.

Думите, които искаше да му каже, заседнаха в гърлото й.