Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Та коя е тя? — Имоджен остави чашата си и огледа помещението, без да направи опит да го прикрие. — Сигурно не и онази, която в момента разговаря с Джон?

— Точно тя е. — Анна отпи отново.

— Хммм — промърмори Имоджен и свирна през зъби. — Доста е хубава.

— Благодаря. Да, знам това.

— Също така е отвратителна безчувствена измамница, която не познава доброто, разбира се.

— И това е вярно. Макар че не мисля, че някога ще науча цялата история.

— Коя цяла история? — попита Имоджен. — Има малко дете, а се чука със съседа си. Точка по въпроса.

— Струва ми се, че Джон все още се обвинява донякъде за това, че я е оставил сама с Алфи. Току-що бил започвал новата си работа и много пътувал.

— О, хайде стига. Другите жени как не спят със съседите си — възрази Имоджен, като завъртя очи.

— Шшшт, тихо — сряза я Анна, съзнавайки, че другите гости може би знаеха кого обсъждаха те двете. — Във всеки случай Миа е великолепна майка и никога не ми е пречила да се включа в живота на Алфи.

— Толкова си толерантна , по дяволите — възмути се Имоджен. — Няма ли нещо, което да те разтърси?

— Не е моя работа какво е станало тогава.

— Предполагам — примири се Имоджен, приемайки гледната точка на сестра си. — Във всеки случай се вижда ясно, че Джон е лапнал по теб и само това има значение. Чак е отблъскващо.

Когато оркестърът засвири нова песен, Имоджен дръпна сестра си за ръката.

— Допий си шампанското. Знам, че си ранена, но обожавам тази песен. — Тя свали чехлите си. — Обуй тези, дай ми твоите и да се присъединим към Джес за един танц.

В понеделник сутрин целият апартамент беше на разположението на Имоджен и след като главата й се беше избистрила от шампанското, тя се чувстваше изпълнена с енергия и готова да неутрализира токсините.

Направи си в кухнята шейк от манго и пасифлора и разгъна килимчето си за йога. Щеше да започне деня си точно така, както го започваше на острова, със серия приветствия към слънцето с лице към морето. Е, тук морето беше сиво и навъсено, но въпреки това беше море. Тя остави ритъма на дишането да я пренася от поза в поза, като при всяка нова поза разтягаше мускулите си и се отпускаше.

Застанала в поза „Куче, гледащо надолу“, Имоджен се опита да освободи съзнанието си, но от една мисъл не можа да се отърси изобщо — утре сутринта щеше да отлети за Ко Тао. Скоро отново щеше да бъде в прегръдките на Лука, на плажа, да снима под водата, да се радва на осеяното със звезди небе нощем и на златните дни. Имоджен се усмихна сама на себе си и се опита да вдигне дупето си колкото можеше по-високо към тавана, пренебрегвайки протестите на коленните си сухожилия.

Звънът на мобилния й телефон разкъса тишината. Тя се изправи неохотно на крака и отиде до малката масичка, готова да прекъсне звъна. Прочете името на обаждащия се — мама. Всички шансове за релаксиране рухнаха, самата мисъл за майка й караше мускулите на раменете й да се напрягат.

Имоджен прие повикването.

— Здравей, мамо — поздрави тя в опит да запази част от безоблачното спокойствие на йогийските упражнения.

— Имоджен, ти си у дома. Добре. Имаш ли минутка?

— Разбира се — каза Имоджен. Седна на дивана и подви крака под себе си. — Какво има?

— Татко ти. Имоджен. Боя се, че го е прихванало нещо. Заключил се е в студиото си и отказва да излезе.

Веднага щом остави слушалката, Имоджен излезе от къщи и се запъти право към гарата, откъдето взе първия влак за Луис. Докато пътуваше, се замисли за изминалата седмица, за дългите вечери, в които преглеждаха вещите на баба Вивиен — стари снимки, украшения и играчки от детството на баща си. Говореше предимно Мартин, докато баща й добросъвестно подреждаше и описваше вещите на майка си. Чувството да е отново в дома на детството си, заобиколен от спомени, сигурно си беше казало думата.

След като пристигна в малкото градче, тя тръгна по познатия път към къщата на родителите си и после пое по пътеката до входната врата. Вдигна чукчето да почука и го остави да падне. Майка й отвори само след няколко секунди.

— Благодаря ти, че дойде, скъпа — посрещна я тя, въведе я вътре и й подаде стол да седне край кухненската маса. — Трябва да ти кажа, че не знаех какво друго да направя.

— От колко време е там? — попита Имоджен, като надникна през прозореца към бараката на баща си в градината.

— От вчера сутринта. Снощи остана да спи там, а сега от часове седи на пода. Виждам го през прозореца, но не мога да го накарам да излезе.