Эбби Клементс - Карамел с морска сол

На първата страница имаше посвещение, надписано с черно мастило:

На красивите ми внучки, Имоджен и Анна. Малко история за този много специален бизнес. Дано се радвате на магазина за сладолед толкова, колкото и аз през всичките тези години.

Имоджен бавно обърна страницата. Там, с прозрачни фотоъгли бе залепена черно-бяла снимка на магазина, с надпис на ръка „24 юли 1953 г. В деня на откриването!“.

Вивиен и съпругът й Стенли стояха гордо пред лъскавия магазин. Вивиен беше облечена в рокля с широка пола, щампирана на пудели, косата й падаше по раменете на едри, свободни букли. Стенли я беше прегърнал с ръка, по-скоро чернокос, вместо посивял, както го помнеше Имоджен, и с очила с тъмни рамки. С другата си ръка той бе обхванал нежно раменете на по-малкия си син Мартин, а Вивиен на свой ред беше прегърнала Том. Момчетата, обути с шорти и модни обувки, изглеждаха възбудени и нетърпеливи.

Татко вече е изправен пред риска да изгуби единия дом от детството си — помисли си Имоджен. — Могат ли да му вземат и „Залез 99“?

Тя продължи да разглежда историята на магазина за сладолед на баба си. Албумът завършваше с една много по-нова снимка — беше цветна и заемаше почти цялата страница. В центъра беше Вивиен, усмихната, с вдигнати коси, в тъмносиня рокля с кремава гарнитура. Беше заобиколена от семейството си — двамата й синове, Джан, Имоджен и Анна. Беше по времето, когато Мартин още не се беше запознал с Франсоаз и когато те всички го смятаха за вечния ерген. Имоджен се вгледа по-внимателно в снимката, преценявайки по собствения си тежък грим и избеляла тениска с щампа на музикална група, че когато е била направена, тя самата трябва да е била на около шестнайсет години.

Баща й изглеждаше толкова различен на тази снимка — глава на семейството, най-силният от всички. Беше почти сигурна, че това беше през онова лято, когато учителката й по английски, мис Картър, най-сетне й постави диагноза дислексия, след като неочаквано Имоджен се оказа на опашката на класа по успех в различните упражнения. Най-сетне годините, в които й беше трудно да поддържа успех по английски и да пише есета, добиха обяснение за нея и семейството й. Но баща й винаги беше готов да я подкрепи — всеки път, когато се връщаше разплакана, защото учителите й я бяха накарали да се чувства глупава или мързелива. Също като нея, той знаеше, че ще е нужно много повече от една диагноза, за да се поправи стореното. Том отиде право в училище, благодари на мис Картър, а после поиска среща с директора, за да разбере какво не е наред и да настоява за повече специални грижи в бъдеще. Външно Имоджен бе притеснена, но тайничко се радваше заради онова, което баща й направи за нея.

Тя си спомни счупените скулптори в студиото на баща си следобеда. Беше трудно да свърже бащата, който се криеше и не искаше да разговаря с нея, с открития мъж с чувство за собствено достойнство, когото виждаше на снимката. Ако утре отлети за Тайланд, каква ли следваща новина трябваше да очаква? Може би баща й щеше да се възстанови отново за ден-два, ами ако… Не можеше да понесе мисълта, че положението му се влошава, докато тя е толкова далеч оттук.

Мислите й бяха съсредоточени върху острова — върху слънцето и върху Лука — но най-вече върху фотографския проект, по който работеше. Искаше да стане добър, да го изложи, а човекът, който най-много искаше да го види, беше баща й. Той подхранваше амбициите й от самото начало, той й купи първия фотоапарат, помогна й да си направи стая за проявяване на филмите. Тя искаше той да разбере, че усилията му не са били напразни, да се гордее с нея.

Ако заминеше обаче, нямаше да може да му помогне в момента, прободе я гузна мисъл. За да се оправи, сега той имаше нужда от подкрепата на онези, които го обичаха. Имаше нужда да види, че семейството му е готово да му помогне и че всички те щяха да положат заедно усилия, за да опазят спомена за Вивиен жив.

Имоджен се сети за обещанията, които бе дала на Лука. Всичко беше готово, за да напусне Англия още на другия ден, ако пожелаеше.

Татко й обаче винаги беше поставял нея и Анна на първо място от момента на раждането им. Как можеше Имоджен да си тръгне сега, когато той имаше нужда от нея?

Звънецът на входната врата прекъсна мислите й. Тя видя високия силует на Анна през цветното стъкло на вратата.

— Влизай — подкани я тя и я въведе във всекидневната.

— За какво беше цялото това бързане? — попита я сестра й и седна във фотьойла.