Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Така ли? — отвърна Анна.

— Мисля, че имаме нужда от ново име за това ново начало, нали?

— Предполагам. Но няма да заличаваме „Залез 99“ напълно, нали? Баба Вив винаги ще бъде част от магазина.

— Точно така. Защо тогава не кръстим магазина на нея?

— „При Вивиен“ ли? — Анна опита името на вкус. — Харесва ми. Но ще знаят ли хората какво да очакват?

— „Магазинът за сладолед при Вивиен“? — предложи Имоджен. — Не, нещо липсва. — Тя огледа терасата за вдъхновение, а после погледна синьото небе, ширнало се над тях. — Без да ти звуча твърде набожно, но не ти ли се струва понякога, че баба Вив сякаш бди над нас?

— Да — отвърна Анна. — Затова съм донякъде толкова нервна да не оплескам нещата — разсмя се тя.

— Е, тогава какво ще кажеш за „Божественият магазин за сладолед при Вивиен?“.

— Харесва ми — съгласи се Анна. — Идеално е.

Една събота, след около седмица, повели Хепбърн на каишка, Анна и Имоджен се приготвиха да освежат магазина. Натоварени с кутии бяла, розова и кремава боя от местната железария, те се запътиха към магазина, готови за работа. В понеделник шефът на Анна прие новината изненадващо спокойно и се съгласи да намали срока й за предизвестие, при условие че приключи някои от проектите си на хонорар. Така че засега тя имаше време да се съсредоточи върху магазина за сладолед.

Докато Анна, облечена с гащеризон и гумени ръкавици, чистеше кухненската част на магазина до блясък, хитовете на „Мотаун“ гърмяха по малкото радио.

„Любовта не се дава лесно… това е игра на даване и вземане…“ Радиото на Вивиен беше все така настроено на местната станция „Златни стари мелодии FM“, която въртеше хитове от шейсетте и седемдесетте години на миналия век. Те решиха да не сменят станцията.

Мелодиите им връщаха спомена за баба им, която ведро си тананикаше хитовете на женските групи. Хепбърн надничаше от едно сепаре.

Имоджен беше донесла албума със снимки на Вивиен и го отвори да го покаже на сестра си.

— За вдъхновение — каза тя. — Тези снимки от откриването на магазина от баба Вив и дядо Стенли през петдесетте години на миналия век са идеални. Можем да използваме оригиналното оборудване, с което разполагаме… а останалото би трябвало да можем лесно да наподобим.

Анна се изправи с гъба в ръка.

— Баба винаги изглеждаше толкова бляскава, нали? — попита тя, разглеждайки снимката на Вивиен зад тезгяха на „Залез 99“. — Бе винаги с прическа и носеше онези ушити по поръчка рокли.

— Мен трудно можеш да ме накараш дори да използвам сешоар през повечето време — заяви Имоджен. — Но при нея това, като че ли не изискваше усилия.

— Ден след ден, въпреки че работеше по шест дни в седмицата.

— Изумително — добави Имоджен. — Надявам се двете да го стопанисваме толкова добре, колкото тя самата. Наистина беше всеотдайна.

— Когато дядо Стенли почина, тя отвори магазина на следващия ден. Спомняш ли си? Тогава бяхме още деца, но аз помня как татко се опита да я накара да си вземе няколко почивни дни. Тя обаче настояваше, че единствено работата в магазина я държи във форма.

Стъклената врата изскърца и прекъсна разговора им.

Те се обърнаха и видяха жена на около петдесет, облечена в палто с качулка, с посивяла коса, вързана на стегната конска опашка. Анна позна лицето, но не можа да си спомни откъде.

— Здравейте — поздрави жената. — Надявам се, че нямате нищо против, че се отбих, но ви видях да работите. Вие трябва да сте внучките на Вивиен. Дочух, че може би ще поемете магазина.

Тя влезе и протегна ръка на Анна.

— Аз съм Сю — представи се тя.

Анна вдигна ръка в жълта гумена ръкавица и се усмихна извинително.

— Здравей, Сю. Аз съм Анна, а това е сестра ми Имоджен.

— Здравей — поздрави Имоджен малко по-хладно. — Правим пролетно почистване на магазина. Той май наистина имаше нужда от това.

Сю се намръщи и, усетила напрежението, Анна се опита да я разведри.

— Баба ни разказа за теб, спомена колко е благодарна, че й помагаш. Тук ли живееш?

— В Хоув, недалеч от къщата на баба ви. Идвах тук от малка, така че мечтата ми се сбъдна, когато Вивиен ми предложи работата. Каза, че й трябвал помощник. Идваше й в повече.

— Щеше ми се само да го беше осъзнала малко по-рано — кимна Анна.

— Да. Стана ни много мъчно, като научихме — каза Сю.

Замълчаха за миг.

— Предполагам, че вие двете ще имате нужда от помощ? — попита Сю. — Мога да ви покажа как с баба ви действахме тук.

Анна се поколеба.