Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Виж ти — възкликна Иви, като огледа помещението. — Изглежда много по-добре.

— Заварихме ужасна мръсотия, когато пристигнахме — обади се Имоджен и излезе иззад тезгяха. — Здравейте, между другото, аз съм Имоджен.

— Иви. — Възрастната жена разтърси ръката на Имоджен. — Драго ми е да се запознаем. Трябва да ви кажа, че доста се чудих дали баба ви е взела правилното решение, когато назначи Сю, но нали знаете как обичаше да вижда само доброто у хората. Никога не съм видяла Сю да си мръдне пръста, докато беше тук.

— И ние останахме със същото впечатление — съгласи се Имоджен, като хвърли на сестра си назидателен поглед.

— Познавахте баба си, тя никога не спираше. Откакто обаче Сю пое нещата от нея, като че ли нищо не вървеше както трябва… не че не беше заета, ама се занимаваше с кръстословици, судоку, с разговори по телефона…

— Мляко и захар? — попита Анна.

— И двете, моля — отвърна Иви. — О, бисквити с яйчен крем — каза тя и посегна да си вземе една. — Любимите ми.

— Иви — каза Имоджен, като я погледна въпросително. — Ще ви задам странен въпрос, да сте участвали някога в надбягване по двойки с вързани крака?

— Да, веднъж. Защо питате? — усмихна се Иви.

Имоджен извади фотоалбума на Вивиен изпод тезгяха и го донесе.

— Открих тази изрезка от вестник в албума, който ни остави баба. — Тя го разлисти и го отвори на въпросната страница. — Снимката е от 1989 година. „Благотворителна кампания — собствениците на местните магазинчета печелят плажното надбягване по двойки с вързани крака“, прочете тя.

— Беше голям майтап — заяви Иви, поглеждайки на снимката, където те двете с Вивиен усмихнати и прегърнати през кръста гордо показваха медалите си. — Забавлявахме се страхотно, аз и баба ви. Тук е ужасно скучно без нея. Преди да отворим магазините, ходехме да плуваме всяка сутрин. Разказвала ли ви е за това?

— О, да — отвърна Анна. — Тя обожаваше плуването. Нямам представа как сте го правели — водата сигурно е ледена.

— Жилави старици сме — допълни Иви. — Все още ходя да плувам сама.

— Ами, впечатлена съм — призна Анна.

— Хубаво е, че отново имам съседи — продължи Иви. — Чакам с нетърпение този магазин да си върне старата слава.

— Ще направим всичко по силите си — увери я Имоджен.

Вечерта Анна излезе изпод душа, измила старателно следите от целодневната си работа. Отне й дълго време да отмие мръсотията от магазина от ръцете, лицето и изпод ноктите си.

— Ела тук — подкани я Имоджен. — Все още имаш пръски боя в косата.

Тя дръпна кичур от косата й, изцапан с боя, и Анна изписка в знак на протест.

— Остави я и по-добре извади бутилка вино. Мисля, че сме го заслужили — предложи Анна.

— Абсолютно съм съгласна. — Имоджен избра бутилка от най-хубавото вино на Анна и го отвори.

Ако имаше вечер, в която да си заслужава да отворят бутилка скъпо вино, помисли си Анна, то това беше тази, след първия им ден на съвместна работа по подготовката на магазина. Имоджен наля щедро в две чаши и подаде едната на сестра си.

— Знам, че едва сме започнали, но кога мислиш, че ще можем да отворим? — попита Имоджен.

Ана погледна календара.

— Какво ще кажеш за първата събота на май? Дотогава има почти три седмици. Можем да докараме мама и татко, да им покажем магазина.

— Страхотно — одобри Имоджен. — Толкова се радвам, че татко ще го види.

— Да си чула нещо ново за него?

— Люшка се емоционално, казва мама. Все още е много затворен и изобщо не иска да говори за баба.

— Ами приятелите му? Идвал ли е някой да го види?

— Очевидно той отказва посетители. Но съм сигурна, че идването му дотук ще е добре за него. Мама казва, че се радва да научава как движим нещата.

— Чудесно. Мисля, че откриването на магазина ще е точно онова, което ще го измъкне от депресията.

В понеделник сутрин Анна скочи при звука на будилника на Джон, като мислено се напрегна за поредния работен ден.

После я заля вълна на облекчение и възбуда. Не трябваше да ходи в офиса!

— Днес започва новият ти живот — напомни й Джон, като я целуна нежно по голото рамо.

— Никога не съм си мислела, че мога да кажа подобно нещо за работата си — заговори Анна, разтривайки сънено очи. — Но знаеш ли какво? Нямам търпение да започна.

Джон се усмихна и бавно се изправи.

— Късмет, скъпа — пожела й той и грабна една кърпа.

Тя чу как потече горещата вода и отиде в кухнята, за да направи кафе за себе си и за Имоджен. Отвори вратата на другата стая и подаде на сънената Имоджен голяма тюркоазена чаша.