Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Божичко, толкова е тежка. Как ли се е справяла баба самичка?

— Тя не беше съвсем самичка — отвърна Анна. — Имаше си помощничка, Сю, и мисля, че приятелката й Иви понякога й помагаше. — Анна посочи магазинчето за сувенири. — Спомняш ли си, че в завещанието си баба беше оставила на Иви част от бижутата си, онзи медальон с рубини и злато, който винаги носеше? Те двете бяха много близки.

Имоджен надникна под рулетката и зърна част от мърлявия под на черни и бели квадрати, почти покрит с десетки непрочетени писма, листовки и опаковки от сладолед.

— Боже, каква мръсотия е само.

Анна също се наведе да види за какво говори сестра й.

— Ужас!

Металната рулетка изтрака шумно, докато я вдигаха. Анна отключи стъклената врата с друг ключ и те влязоха предпазливо вътре.

Мраморните плотове бяха затрупани с менюта и листове с поръчки — като че ли буря беше вилняла в стария магазин за сладолед. Огледалата по стените, които Имоджен си спомняше като блестящи и ярки, докато отразяваха образите им — как лапат кока-кола със сладолед като деца с Анна, — сега бяха мътни, потъмнели и изпъстрени с черни точки.

— Ти не каза ли, че магазинът е бил затворен само за две седмици? — попита Имоджен, като отвори един от фризерите да види какво има вътре и веднага запуши нос от силната миризма на вкиснало мляко и влага. — Уф — възкликна тя, като погледна по-внимателно. — Смърди ужасно. На дъното има купища плесен.

— Сю се е грижила за магазина сама известно време, за да може баба да си почине малко. Май не се е напъвала много — заяви Анна с чувство на вина.

Би трябвало да усети, че нещата са отишли далеч. Може би, би могла да направи нещо, за да помогне.

Имоджен забеляза машината за крем сладолед на плота.

— Спомняш ли си я? — попита тя. — Оттук ни глезеха със сладолед по време на летните ваканции, когато идвахме на гости.

Анна се доближи до сестра си и погали с любов машината.

— Май помни по-добри времена.

Анна завъртя кранчето, от което изтичаше сладоледът. То пусна само струйка мръсна вода. Двете сестри се спогледаха тъжно.

— Не съм идвала тук отдавна. Но баба никога нямаше да зареже помещението в този вид. Предполагам, че когато Сю е започвала да й помага, тя постепенно се е оттеглила от работата. Може би още тогава се е чувствала зле.

— Не говореше ли за това… как върви магазинът? — попита Имоджен и запрелиства счетоводната книга, оставена до касата.

— Рядко, винаги предпочиташе да чуе как я караме ние. Споменаваше другите собственици на магазини — Иви и един млад мъж, Фин, който от време на време идвал да я види как се справя. Но не говореше много за деловата страна. Ако беше в нейни ръце обаче, никога нямаше да западне така. Нали знаеш колко се гордееше с къщата. С магазина. — Анна се насили да се усмихне.

— Гордееше се с магазина — повтори тихичко Имоджен, като прокара пръст по мръсния плот. Пръстът й почерня. — Горкичката баба Вив. Не си го спомням така от едно време.

— Съгласна съм, че иска много работа — заяви Анна със спокойно изражение, но и някаква тревожна сянка в очите. — Макар че всички оригинални неща от петдесетте години все още са си тук — и тя посочи лампите и високите столчета, подредени край плота. — Можем да го стегнем, нали? Да запазим ретро стила, но с модерен нюанс?

Анна мина зад плота.

— Сигурна съм, че има купища интересни дреболии, скрити тук-там…

Тя се наведе да отвори един от шкафовете. Имоджен чу как на пода изтракаха чинии.

— … ще трябва, разбира се, малко въображение. — Приглушеният глас на Анна се чуваше отдолу, докато подреждаше съдовете обратно в шкафа.

Тя се изправи. Над главата й на стената висеше тежка черна дъска. Анна прочете на глас надписа с пастелен тебешир.

„Специалитетите на Вивиен“

Палачинки с ванилов сладолед и шоколадов сос

Помълча малко.

— Представяш ли си, Имо… можем да сервираме топли палачинки с лешници и шоколадов сладолед, сметанов сладолед с прясно приготвени сорбета и плодови сосове…

— Тази дъска ми изглежда опасна — прекъсна я Имоджен.

— Наистина ли? — Анна я хвана за края, но тежката дъска се залюля на куката си, заплашвайки да падне. Тя я закрепи и се отмести. — Може би си права.

— Виж, сестричке. Харесва ми, че се опитваш да видиш всичко в положителна светлина, но нека бъдем честни. Мястото е занемарено, пълно с боклуци… и не е носило приходи кой знае от колко време.

— Знам — призна Анна с чувството, че е победена. — Но… — Тя положи твърдо ръка върху плота, където двете сестри седяха някога като малки момиченца — Чувствам, че има нещо. Ти не усещаш ли?