Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Мисис Макавой е пожелала помещението на магазина да бъде наследено от…

Настъпи тишина. Със силата на волята си Анна подканяше адвоката да продължи. Това напрежение бе по-лошо от „Сделка или не?“.

— … внучките й Анна и Имоджен Макавой с равни дялове. Има оставена също и известна сума пари, предназначена да покрие началните разходи.

— Господи — въздъхна Имоджен, като се изпъна в стола си и ярките й очи се отвориха широко. — Искам да кажа… — Тя вдигна ръка до устните си и поклати леко глава. — Съжалявам, но господи, наистина, Анна — обърна се Имоджен към по-голямата си сестра, — какво си е мислила тя, че ще направим с магазина?

Анна продължаваше бавно да осмисля информацията. Беше сигурна, че възможностите са ограничени, че магазинът ще отиде или при баща й, или при чичо й. Изобщо не беше предвидила такъв развой. Да се грижи за Хепбърн беше едно, но да поеме контрола върху бизнеса на Вивиен?! Това беше нещо съвсем различно.

— Оставила е бележка за вас… — продължи адвокатът, като надникна в допълнителен розов лист, закачен отпред на документа. После се прокашля и зачете. — Написала е: „Знам, че не съм в крак с времето, но вие двете сте точно жените, които ще придадат модерен вид на магазина. Затова го оставям на вас. Нашият семеен бизнес. Накарайте ме да се гордея с вас“.

— Оставила е за вас и този албум със снимки — добави адвокатът и подаде на Анна тежък позлатен том. — По отношение на магазина ще трябва да уговорим час, в който и двете да дойдете, да подпишете документа за собственост и да вземете ключовете.

Анна пое албума безмълвно, после усети как в нея се надига паника. Съдейки по изражението в очите на Имоджен, не беше единствената.

След срещата се върнаха в къщата на Вивиен и се настаниха във всекидневната. Анна плъзна очи по стенния часовник, персийския килим, черно-белите снимки в рамки — същото място, където бе седяла с баба си преди седмица и половина, но този път за Вивиен само се шепнеше.

Джан послушно наливаше чай от скъпоценния й чайник, а Анна раздаваше чашите с горещ чай с по една от домашните си джинджифилови бисквитки в чинийката.

— Това беше малко изненадващо — обади се Том и се облегна в тъмнозеления фотьойл на майка си до камината.

— Няма да ви е лесно, момичета — добави Франсоаз, като погледна към племенничките си. Беше застанала до еркерния прозорец, хванала отделно чашата и чинийката, с плътно стиснати устни. — По-добре е наистина да го продадете.

Чичо им наклони глава и се обърна към тях.

— Освен ако нямате голямо желание да го стопанисвате, разбира се. Имоджен?

— Не гледай мен — отвърна Имоджен, докато отхапваше от бисквитката. — След десет дни се връщам обратно на плажа.

— Ами ти, Анна? — попита Мартин. — Предполагам, че едно от нещата, които трябва да имаш предвид, е апартаментът, който току-що купи. В момента имаш редовен доход, но ако поемеш магазина, няма да е същото.

Анна разбърка лъжичка захар в чая си и кимна учтиво. Току-що повишена в длъжност маркетинг директор на събитията в Брайтън Павилиън, тя най-сетне имаше свястна, стабилна заплата. Съзнаваше добре, че при тази криза в сектора на изкуството, беше една от малкото щастливки.

И въпреки това, след седем години в тази фирма, където прекарваше все повече време по срещи и да отговаря на електронните съобщения… може би беше дошло време за промяна. Не смееше да си помисли, но нима винаги не си беше мечтала да приготвя храна, нещо, по което страстно се увличаше още от момиченце?

— Мартин, разбира се, е прав — намеси се и майка им, като хвърли поглед към Анна и я върна в настоящето. — Искам да кажа, че тази работа не е много сигурна, нали, миличка? Да стопанисваш магазин. Особено в такъв момент. — Том седеше до нея и пиеше чай бавно и мълчаливо. — А мисля, че всички знаем колко отдавна сметките на магазина не са излизали на печалба.

Анна си спомни последния път, когато посети „Залез 99“ — майка й беше права. Това не беше очарователната сладкарничка, която често си мечтаеше да има… беше занемарен и очукан магазин, да не говорим колко плачевно малък бе броят на клиентите. Без нито ден опит зад гърба си, щеше да й е невъзможно да го поеме сама.

— Отивам да си налея чаша вода — каза Анна, стана и отиде в кухнята. Имоджен я последва и хвана сестра си за лакътя.

— Хей — заговори Имоджен. — Не се изненадвам, че искаш да избягаш. Не им позволявай да те накарат да правиш, каквото им се иска, сестричке. Всъщност какво мислиш за всичко това?