Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Дъщеря на баща си, от главата до петите — продължи майка й. — Тези творчески мечти, разбира се, са достойни за уважение. Внимавай обаче, Имоджен, да не свършиш със студио, пълно с непродадени скулптури, които събират прах.

Тя се изсмя кухо, а тъгата в очите на Том като че ли още повече се задълбочи.

— Наистина е важно да помислиш за бъдещето си. Сега повече от всякога. Ако не беше агенцията, момичета, нямаше да имаме и две пенита зад гърба си.

— Трябва ли да обсъждаме това сега, мамо? — попита Анна тихо. — С наближаването на погребението на баба мисля, че на всички ни се въртят други мисли в главите.

— Ами да — съгласи се Джан, вече по-тихо и се зае с храната си. — И, разбира се, има да се организират много неща, след като чичо ви Мартин и леля ви Франсоаз ще пристигнат утре.

— Можем да помогнем с подреждането на стаята им — предложи Анна, — ако това те притеснява.

— О, не е само това — оплака се Джан. — Ще трябва да приготвя много храна. Не само за бдението, но и за целия им престой. Нали познавате леля ви, с префинените й вкусове.

— Няма нужда, Джан — прекъсна я Том. — Наистина.

— Хубаво е да положиш усилия. А и брат ти… е, той не е идвал тук от години, нали?

— Не, но Мартин… Това няма значение между братя, нали? Може да не сме се виждали дълго време, но винаги си оставаме близки.

— Последно волеизявление и завещание на мисис Вивиен Макавой — прочете адвокатът.

В кантората цареше абсолютна тишина и въздухът беше натежал от напрежение. Адвокатът — мъж на средна възраст, облечен в графитеночерен костюм, бе седнал зад старо дъбово писалище, държеше в ръце последните желания на бабата на Анна и Имоджен.

През последните два дни семейството им беше почти неразделно и въпреки това, тук, в тази претъпкана стая на втория етаж в адвокатската кантора в Брайтън, те се чувстваха някак дистанцирани един от друг.

Предишния ден погребението бе преминало спокойно. Крематориумът беше толкова претъпкан от приятелите на Вивиен и бившите й клиенти, дошли да й засвидетелстват почитта си, че се бе наложило да върнат някои хора. Към края на службата едно момченце бе подало съболезнователна картичка на Том, с нарисуван на ръка сладолед, посипан с блестящ скреж.

— Тя беше добра жена — бе казало то, преди да се върне при майка си.

След погребението семейството и неколцина приятели се върнаха в къщата на Том и Джан в Луис за сандвичи и напитки. Историите и спомените, които си разказваха хората за баба й, придадоха завършек на събитието за Анна. Но тя забеляза, че баща й не взе участие в нито един разговор, измъкна се от тълпата и се оттегли в студиото си в ранния следобед.

За днешното огласяване на завещанието Анна беше облякла черен блейзър и панталони, шити по поръчка, носеше бронзово бижу и беше вдигнала дългата си тъмна коса на френски кок. Изглеждаше компетентна и спокойна, макар и да не се чувстваше така. Отърсвайки се от тъгата си, тя извади химикалка и бележник и се приготви да води записки.

Баща й, с очила с телени рамки, които носеше рядко, гледаше право напред, безизразно и като че ли претръпнал, а майка й търсеше нещо в кожената си чанта. Имоджен гледаше разсеяно етажерката за книги и си играеше с кичур коса. В помещението бяха още чичо й Мартин и съпругата му Франсоаз, която седеше неподвижна и скована.

О, хора, хайде де! Разведрете се малко! — Анна се усмихна, представяйки си какво би казала баба й, ако ги беше видяла сега.

Станалото — станало и нищо не можеше да го промени, помисли си Анна. Най-малкото, ако се стресират заради подялбата на някакво имущество. Това беше просто част от процеса. Тази сутрин баща й бе казал, че не иска да дойде и не го е грижа за вещите на майка му, а му липсва компанията й, но Анна в крайна сметка го убеди колко е важно да присъства.

— Мисис Макавой е особено настоятелна по един въпрос — четеше адвокатът, като разлисти документите, за да покаже, че желанията на клиентката му надхвърлят размера на лист А4. Франсоаз се наведе напред в стола си и се заслуша по-внимателно.

— И това е… хмм… грижата за нейното куче Хепбърн.

Анна потисна изненадания си смях, припомняйки си любимото кученце на баба си. Трябваше да се досети — колко типично за Вивиен да впише Хепбърн най-напред в списъка си — та те бяха неразделни. Очевидно той бе стоял до Вивиен до последно — хората от бърза помощ казаха, че неговият лай привлякъл вниманието на съседите. В момента Хепбърн спеше върху дивана в къщата на родителите й.