Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— О, мамка му — изруга Джон, все още с телефона до ухото. — Извинявай — побърза да каже. — Не се отнасяше за теб, Миа. Ще ме глобят. Ще ти се обадя след малко.

Той остави телефона и се обърна към Анна.

— Ти влизай вътре, скъпа, а аз ще дойда при теб с Алфи. Само да намеря къде да паркирам.

След като я целуна бързо, Джон включи отново двигателя на аудито и потегли.

Анна се отправи по пътеката към своя жилищен блок, а после извади телефона си и позвъни на стационарния телефон на баба си Вивиен. Опитваше се да се свърже с нея за трети път тази сутрин и отново чу телефонния секретар.

Поколеба се. Можеше веднага да се отбие до къщата на баба си, която не беше далеч — нагоре по малките улички до тихата, обрамчена с дървета уличка. Тя обаче погледна телефона си — скоро с Джон трябваше да нахранят Алфи. Вивиен винаги можеше да дойде, за да разгледа апартамента някой друг ден — документите бяха подписани и той нямаше къде да избяга.

Отключи вратата и пристъпи във фоайето на жилищния блок, където бяха пощенските кутии на апартаментите. Изкачи се по широкото величествено стълбище, което обгръщаше извивките на сградата. С тъмночервената пътека и лъскавите месингови фитинги, Анна си представяше, че сградата някога е била хотел.

Тя вземаше по две стъпала наведнъж и тук ръстът й малко над 180 сантиметра, който по-скоро й пречеше, когато нещата опираха до срещи, този път определено й осигуряваше предимство. Стигна до третия етаж и отключи вратата на апартамент номер 12. Надниква в антрето с тръпка на очакване и остави сака си на пода. Килимът в голата стая й се стори по-захабен, отколкото го помнеше. Но пък, помисли си тя, влизайки във всекидневната, стаята беше широка и просторна. А каква гледка се откриваше само от еркерните прозорци отпред! Вълните се разбиваха в чакълестия плаж, кучета тичаха нагоре-надолу, а на Брайтънския кей сияеха ярки светлини. Вивиен щеше да го хареса. А Алфи винаги се радваше на Хепбърн.

Извънредната й работа през последните няколко години си заслужаваше усилията, защото сега си имаше свой дом.

Анна видя Джон да крачи по пътеката отпред с Алфи, който щапуркаше до него. Тя отвори едното крило на прозореца и усети студения въздух покрай лицето си.

— Честит нов дом! — провикна се тя. — Качвайте се.

Джон вдигна бутилка шампанско и я размаха тържествено.

— Няма да можеш да ни спреш — извика той със смях.

Анна затвори внимателно прозореца. Нямаше търпение да пие за новия апартамент и да покаже на Алфи къде ще спи, когато го вземат при тях в края на седмицата. Тя прекоси всекидневната и надникна в малката стаичка до банята. Предишните собственици я бяха използвали за кабинет. Сега тя беше празна, но Анна знаеше точно как ще изглежда, след като Джон привърши с декорирането й. Бяха поръчали хубаво дървено легло, шарен шкаф за играчки и гардеробче с животинки по тях, плюс въртележка за тавана и няколко картини за стените. Щеше да стане идеално.

Обърна се и надникна в голямата спалня отсреща. Задъвка възбудено устната си — беше още по-красива, отколкото си я спомняше. Големите прозорци гледаха към общинска градинка и заливаха помещението със светлина. Грижливо реставрираните дъски на пода и оригиналната камина от двайсетте години на миналия век придаваха специфичен облик на стаята, а след като тя постелеше кремавия пухкав килим, тук щеше да стане и уютно.

Утре тя и Джон щяха да се разхождат из собствения си апартамент. Не беше важно кой бе направил депозита. Положението на Джон беше сложно и Анна разбираше това. Две години след развода той и Миа все още не бяха намерили купувач за тристайната им къща, което означаваше, че той не може да й помогне за новия апартамент. С Анна оглеждаха жилищата заедно и още щом стъпиха вътре и двамата се влюбиха в апартамента на Марийн Парейд. Той принадлежеше и на двама им — апартаментът беше тяхното ново начало.

Анна хвърли поглед към отражението си в огледалото над камината и се опита да оправи разбърканата си от морския вятър дълга до раменете кестенява коса. Вятърът беше единственият недостатък, ако живееш в Брайтън, помисли си тя.

Тя чу топуркането на Алфи по главното стълбище и възбудените му писъци, докато тичаше. Сигурно с Джон бяха само един етаж по-долу. Нямаше търпение да влязат.

Телефонът в джоба й звънна. Тя го извади, за да види кой се обажда. Беше майка й.

— Здравей, мамо — каза.

— Здравей, миличка.

— Няма да познаеш къде съм в момента — започна Анна, неспособна да скрие възбудата в гласа си. — Аз съм в новия ни апартамент.