Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Когато наближи редицата от обикновени дървени бунгала на най-отдалечения плаж на Ко Тао и прашният път бе заменен с пясък, тя слезе от велосипеда и спря пред мястото, което от половин година наричаше свой дом.

Лука — американецът, с когото Имоджен живееше през последните два месеца, дремеше в раирания хамак с книга в ръка.

— Хей — провикна се тя, докато газеше боса из пясъка.

— Здравей, съкровище — обади се Лука сънено. — Как е?

— Добре — отвърна Имоджен, качи се на верандата и седна в хамака до него. — Наистина добре.

Той се отмести да й направи място и нежно я целуна за поздрав. Силно загорялата му кожа и ръце бяха топли, точно както снощи, след като се къпаха голи в полунощ.

— Ама наистина добре ли? — попита той заинтригуван.

— Направих фантастично гмуркане следобед и няколко страхотни снимки. Мисля, че някои ще са дори достатъчно добри за изложба. Видяхме китова акула…

— Добричка акула? — прекъсна я Лука дяволито.

Имоджен не завърши изречението си, защото той остави книгата, а после прокара бавно пръсти нагоре по ръката й и ги задържа на ръба на горнището на банския й.

— Беше невероятно — продължи Имоджен разсеяно, като все още се опитваше да запази спомена за величествените движения на акулата във водата. Не искаше да ги забравя.

— Така изглежда — отвърна Лука и я погледна със засенчените от дългите си мигли очи.

В горещината на ранната вечер привличането помежду им беше дори още по-силно. Той притегли Имоджен към себе си нежно и я целуна по устните, като прокара ръка през солената и изрусяла от слънцето й коса.

— А имаш ли желание да идеш на онова парти на лодка при пълнолуние тази вечер? Лодката тръгва в осем, а тук имам едно тайландско уиски, с което можем да започнем отсега.

— Би било чудесно — отвърна Имоджен.

Тихи вълнички по белия пясък на брега, танци цяла нощ под осеяното със звезди небе, които й предстояха… Когато пристигна на Ко Тао миналия октомври, Имоджен си помисли, че наистина е попаднала в рая.

Анна Макавой най-сетне държеше дългоочакваните ключове.

Да, държеше ги, все още закачени на ключодържателя на агента по недвижими имоти. Докато се взираше във входната врата на новия си дом — апартамент 12, Марийн Парейд №38, Брайтън, тя си помисли, че годините извънредна работа и спестяване, а после лавината от оферти, надцакванията в цената, уточняването на договорите — всичко това си струваше.

Залюля лекичко ключовете и се усмихна. На двайсет и осем години тя вече официално притежаваше дом и, което беше още по-добре — Анна хвърли поглед към улицата, където беше паркирана колата на приятеля й — Джон се нанасяше при нея. Преди тя все се чудеше дали този ден ще настъпи. Но ето ги двамата, все още заедно, влюбени правеха важна крачка напред като двойка. Когато се срещнаха за пръв път — запознаха ги общите им приятели Джес и Ед — Анна отначало смяташе да стои настрани, защото Джон преминаваше през агонията на болезнен развод, а синът му едва бе навършил годинка. Престрашиха се обаче, скочиха в дълбокото заедно и въпреки всичко нещата потръгнаха.

Джон продължаваше да говори по телефона, а синът му Алфи, вече тригодишен, спеше на задната седалка в колата. Анна се приближи до отворения прозорец на колата.

— Джон — прошепна тя, — дали мога да вляза? — попита, сочейки входната врата.

— Разбира се — отвърна той, като вдигна към нея яркозелените си очи и прикри с длан телефона. Намигна и й показа своята връзка с ключове. Леките бръчици по челото му се изгладиха, докато я гледаше. — И аз идвам след минута. Само да уточня кой ще се грижи за детето другата седмица — обясни той. — Детските ясли са затворени за два дни.

Анна надникна през задния прозорец. Когато спеше, Алфи приличаше на ангелче — с розови бузки и руси къдрици, залепнали за слепоочието. Сърцето й трепна при вида на гърдичките му, които се повдигаха и спадаха от дишането му. До него имаше два кашона с вещите на Джон — в единия се виждаха тенис ракета и няколко дивидита, другият беше пълен със старателно сгънати пуловери с поло яка и памучни панталони, а третият беше с книгите и играчките на Алфи. Джон работеше усилено като бранд мениджър и графичен дизайнер и малкото му свободно време беше безценно. Независимо дали изпускаше пара на тенискорта или извеждаше Алфи в парка — той гледаше винаги да използва тези моменти.

— Внимавай — предупреди го Анна, посочвайки един дежурен полицай, който вървеше нагоре по Марийн Парейд, като спираше и пишеше глоби на всички, които си бяха спрели колите, за да се порадват на слънчевата морска панорама, без да си платят.