Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Знам — каза Имоджен. — Наистина те харесвам и не ми беше лесно да взема това решение. Във всеки случай, не исках да замина, без да се сбогувам както трябва.

— Значи сбогуване — промълви Фин с крива усмивка. — Добре.

След вечеря се преместиха във всекидневната, всеки с чиния с ябълков кръмбъл 19и сладолед. След като смениха темата за бъдещите планове на Имоджен, атмосферата се поразведри.

— Сладоледът не е мое творение — каза Имоджен, — така че няма за какво да се тревожиш. Този тук е с комплименти от супермаркета.

— Благодаря — отвърна Фин. — Макар че съм сигурен, че вече си експерт.

— Не съм много сигурна — отвърна Имоджен. — Напоследък все оставям приготовлението на Анна.

— Виж какво. Аз очевидно се мъча да изглеждам спокоен във връзка с твоето заминаване, но всъщност съм съкрушен.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — отвърна Имоджен, на която откровеността на Фин даде възможност да изкаже какво точно мисли. — И аз съм съкрушена. Но ти наистина изглеждаш пуснал корени, а аз не мога да остана тук, след като знам, че винаги ще се питам „ами ако…“. Това няма да е честно по отношение на нито един от нас.

— Има една възможност, която не сме обсъдили.

— Окей, давай — подкани го Имоджен с изострено любопитство.

— Просто мисля на глас и на теб може да не ти хареса идеята. От известно време мисля, че ми трябва малко почивка. Шест години се претрепвам от работа без отпуск, за да стъпи бизнесът ми на крака. Анди все мрънка, че не му възлагам повече отговорности и съм сигурен, че ще успее да се справи сам известно време.

Постепенно Имоджен започна да проумява онова, което казваше Фин и на устните й цъфна усмивка.

— Какво ще кажеш да ти правя компания? — предложи Фин. — Няколко месеца на плажа, не се сещам за нищо по-хубаво от това, или пък за някой друг, с когото бих искал да си прекарвам времето.

Имоджен остави думите да проникнат в съзнанието й и да добият реалност. Фин — Фин и тя — в Тайланд. Заедно.

— Това ще ни даде шанс, нали? — попита Имоджен.

— Да — отвърна той. — Освен това ще е забавно. А ако не проработи, всеки ще си поеме пътя. Но нещо, не знам точно какво, ми подсказва, нещо като прозрение… Имам чувството, че може и да успеем.

— Знаеш ли какво, Фин — каза Имоджен, цялата разцъфнала в усмивка. — Мисля, че идеята ти е блестяща.

На дъската за специалитети — Сорбе от шампанско

— Голяма фунийка с лешников и фъстъчен сладолед, моля — поръча Джули, около петдесетгодишна жена, която бързо стана редовен клиент на „При Вивиен“.

След като изпрати рецептата си на Матео, Анна не получи никакво съобщение повече от него. Предвид предстоящия прощален купон на Имоджен и Фин и перспективата наистина да започне да управлява магазина сама, тя имаше достатъчно важни неща, за които да мисли.

Но беше изминала повече от седмица. Цели десет дни, откакто му писа. И неизвестно защо, мислите й се въртяха само около това. И около онова, което Матео й беше писал в предишното си съобщение.

— Да, добре — каза Анна, като се отърси от мислите си. — Готово.

— Какво ти става, миличка? — попита Джули. — Тази сутрин като че ли не си на този свят.

— Има нещо такова — призна Анна. — Ще се оправя. Мисля си за разни неща, това е.

— Е, не си сама в това отношение — отвърна Джули благо. — Може би трябва да се полекуваш със собственото си лекарство. — И тя посочи сладоледите във витрината. — На мен със сигурност ми помага.

Джули пое фунийката с усмивка и си тръгна. „Може би е права“ — помисли си Анна. Обикновено не ядеше, докато беше на работа, освен да опита някой от експерименталните си продукти. Но днес, когато имаше нужда от утешение, май заслужаваше да направи изключение. Тя си взе една фунийка и щедро загреба от шоколадовия сладолед с макадамия, а после седна на едно високо столче да го изяде. Парченцата шоколад и ядки, които се редуваха, направо можеха да доведат до пристрастяване. Докато попиваше ароматите и им се отдаваше с наслада, всякакви мисли за Матео или за предстоящите натоварващите месеци, които я очакваха в магазина, се изпариха.

— Подяждаш си печалбите, а? — чу тя познат мъжки глас.

Познаваше този глас не по-зле от собствения си. Погледна и видя ведрата усмивка на баща си. Имаше няколко нови бръчки около очите, но с изключение на това изглеждаше както винаги.

— Татко, ти тук!

— Разбира се, че съм тук. Не мога да пропусна прощалния купон на Имоджен. Ние с майка ти отдавна се каним да ви посетим, но аз не се чувствах добре. Съжалявам — извини се той.