Эбби Клементс - Карамел с морска сол

До самата вода с група курсисти обаче стоеше Фин. Показваше им как да се изправят на дъските, точно както беше показал и на нея преди няколко дни. Той демонстрира умело движението, а после курсистите от групата се опитаха да го повторят. Той я видя, преди тя да успее да се извърне.

— Имоджен — извика той, обръщайки гръб на групата.

Тя се усмихна и му махна, но инстинктивно ускори крачка. Не бяха разговаряли след срещата им в края на предната седмица и тя не знаеше какво да му каже.

Преди обаче да е направила и няколко крачки, Фин вече стоеше до нея върху каменистия плаж и нежно я хвана за ръка.

— Хей — каза той.

— Здравей — отвърна Имоджен, опитвайки се да изглежда спокойна. Хепбърн я гледаше въпросително с огромните си кръгли кафяви очи. „Харесвам този мъж — като че ли казваше той. — Защо се опитваш да му избягаш?“

— Май че си по средата на урок — отрони най-сетне Имоджен.

— О, не се тревожи за това — отвърна Фин. — Мисля, че ще им дойде добре да се поупражняват.

Имоджен погледна през рамото му и видя, че мъжете и жените продължаваха да се борят с дъските си, избухвайки в шумен кикот, когато отново падаха на земята.

— Може би си прав. — Тя се усмихна въпреки нервността си.

— Всичко наред ли е? — попита Фин. — Нещо много се умълча.

— Извинявай — каза тя, като се сети за всички съобщения и позвънявания, които игнорираше. — Седмицата беше напрегната.

— Виж, вероятно ще съжалявам за това — започна Фин и я погледна право в очите. — Но във всеки случай щях да играя с открити карти. Наистина те харесвам, Имоджен, и с теб се чувствах невероятно през последните няколко седмици. Затова не се отказвам. Не знам какво мислиш ти, но аз упорито не се отказвам. Така че — продължи той, — ако бях по-малко заблуден, определено щях да приема, че не те интересувам. Но истината е, че наистина искам да се срещнем отново.

Имоджен стоеше мълчаливо върху каменистия плаж. Чуваше как се разбиват вълните и как се смеят курсистите в групата, а покрай тях мина и тайфа с преносим сидиплейър — но думите, които искаше да каже, й се изплъзваха.

— Благодаря — промърмори тя най-сетне.

— Благодаря ли? — повтори думите й Фин с изненадана усмивка. — Това не е отговорът, който се надявах да чуя, но можеше да бъде и по-лошо. По-добре да се връщам при групата — заключи той и погледна през рамо, когато курсистите нададоха приветствен вик. Един от тях беше успял да усвои движението за изправяне и другите му ръкопляскаха. — Изглежда, че те напредват и без мен.

— Слушай… — подхвана Имоджен. Не можеше да го остави да си тръгне така, след като щеше да отлети след по-малко от две седмици.

— Ще дойдеш ли у нас тази вечер? Ще ти приготвя вечеря и можем да поговорим.

Очите му светнаха отново.

— Ще се видим в осем — съгласи се той, а после се обърна и изтича към водата.

Имоджен внесе чантите с покупки в антрето и затвори входната врата на Вивиен след себе си. Беше странно да приготвя вечеря за Фин, сякаш това беше начало, а не някакъв край.

Тя седна във фотьойла до камината, тапициран в тъмнозелено кадифе, с пружини, които на места се усещаха през плата. До нея имаше снимка на баба й, хванала за ръце Имоджен и Анна като малки. Докато се взираше в лицето на Вивиен, в кротките й черти и добре фризирана коса, вдигната назад в свободен кок, тя за момент си помисли, че усеща присъствието й в стаята. Имоджен се вгледа в снимката и прошепна тихичко: „Правя онова, което трябва, нали, бабо Вив?“.

За пръв път в живота си Имоджен се чудеше дали пък онова, което имаше, не беше твърде ценно, за да рискува да го изостави.

Имоджен наля отново вино на Фин. Не беше вечер на икономии, помисли си тя, докато гледаше как се лее червената течност.

— Значи вече си резервирала място за полета? — каза той.

— Да, така или иначе имах билет за обратен полет, но едва вчера уточних датата.

— Еднопосочен полет?

— Да — потвърди Имоджен, като наля и на себе си, а после седна до масата. — Съжалявам. Знам, че сигурно изглежда внезапно, но от известно време все имах едно на ум, че искам да се върна и да довърша поредицата снимки, които ти показах. Ако не се беше случило това с баба Вив, изобщо нямаше да съм тук.

Той поклати глава.

— Е, аз наистина се държах като идиот тази сутрин, нали?

— Не — отвърна Имоджен. — Беше честен. Може би за всички ни би било добре да сме малко по-честни. Наистина ми беше приятно да прекарвам времето си с теб, Фин.

— Аз просто не очаквах… — Той отпи от виното си, а после остави чашата обратно на масата. — Не знам какво очаквах да се случи тази вечер, но не и това.