Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Анна прехапа устна.

— В Тайланд — довърши тя, победена.

— Да — отвърна Имоджен. — Съжалявам. Мислех, че ще мога да разубедя самата себе си. Или че това колко много харесвам Фин ще е достатъчно да промени решението ми. Но не е така. Ако остана тук, ще остана с чувството, че съм се отказала от нещо, с което отчаяно съм искала да се занимавам.

Когато се върна в къщата на Вивиен, Имоджен хвърли поглед към мобилния си телефон, който звънеше на страничната масичка. Знаеше, че това е поредното съобщение от Фин.

Би трябвало да го прочете. Не само това — би трябвало да се втурне да го прочете и да му отговори. С този мъж беше прекарала невероятна нощ, но от друга страна той беше и човекът, който можеше да й попречи да постигне онова, което искаше.

Денят, в който я приеха да учи фотография в Борнмът, беше един от най-хубавите дни в живота й — цели три години тя се обучаваше при опитни фотографи и отработваше техниката си. После пътуванията й дадоха възможност да реализира тези умения. От момента, в който слезе от самолета във влажния въздух на Банкок, направо не можеше да спре — будистки монаси с оранжеви роби, плаващи пазари, мънички дървени къщички за духовете, които тайландците, поставяха пред домовете си. Тя запълваше картите на апарата една подир друга, като непрекъснато осъвременяваше блога си и натрупваше последователи. А после на острова откри, че освен онова, което се виждаше на повърхността на планетата, имаше много повече за гледане отдолу. Проектът с подводните й снимки, колкото и малко да бяха те, беше добър. Но не беше го изпълнила дори и наполовина и нямаше нищо готово за изложба. Ако наистина искаше да стане фотограф, трябваше да продължи.

Колкото и да й беше приятно да прекарва времето си с Фин, това не можеше да продължи. Тя знаеше, че след няколко месеца щеше да стане неспокойна. А той й каза ясно, че не иска да ходи никъде, че се е установил в Брайтън. Не беше честно по отношение и на двама им да остане с него, знаейки, че един ден ще иска да си тръгне.

Имоджен беше решила. Нямаше да разговаря с него, преди да презавери билета си обратно за Тайланд.

— Ало — каза Том. — Радвам се да те чуя, Имо. Бях започнал да мисля, че нещо се е случило с теб и със сестра ти. Да не сте се превърнали в работохолици? Чух за всичките онези хора…

— Ние с Анна сме добре — увери го Имоджен. — Ами ти как си?

— Оправям се — отвърна баща й. — Бавно. Защото сега майка ти ме накара да гълтам онези ужасни хапчета, които ме правят сънлив. Не ги понасям. Но започнах да ходя на сеанси, веднъж седмично. И ми помага, ще знаеш, да си изприказвам всичко. Мислех си, че съм достатъчно стар и грозен, за да изгубя майка ви без чужда помощ, но изглежда не съм.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре — отбеляза Имоджен. Заля я вълна на облекчение. — Баща й се подобряваше и беше в сигурни ръце. — Нали знаеш, че те обичам.

— Знам, скъпа. И аз те обичам. Защо тогава ми се струваш тъжна? Мислех, че нещата с магазина се подобряват?

Трябва да беше усетил нещо в тона й. Винаги си оставаше прозрачна за него.

— Така е. Всъщност магазинът наистина върви добре.

— Чудесно — каза той с обнадежден глас.

— Причината да се обадя, е, че искам да знаеш, че нещата се промениха малко. Оттук нататък Анна ще управлява магазина сама, а аз се връщам в Тайланд.

— Пак са те засърбели подметките — каза баща й.

— Да. Да, така е.

— Тези проклети подметки на пътешественик.

— Опитах се да не им обръщам внимание. Но не мога.

— Е, толкова по-добре — каза той. — Човек е млад само веднъж и всичко свършва много бързо. Ще липсваш на всички ни. Но аз те разбирам.

— Благодаря ти, татко.

— Надявам се обаче да приемеш съвет от един стар пътешественик — добави той. — Нещо, върху което ми се наложи навремето да помисля. За каквото и да отиваш там, увери се, че не оставяш тук нещо по-важно.

Имоджен се сети за Фин. За начина, по който си пасваха и взаимно се разсмиваха.

— Благодаря ти, татко. Ще го имам предвид. Можеш ли да ми дадеш мама? Може би е по-добре да й кажа сама.

— Разбира се. Джан! — провикна се той. — Имоджен е на телефона.

— Здравей, скъпа! — Чу гласа на майка си миг по-късно.

— Здравей, мамо. Веднага минавам на въпроса. Връщам се в Тайланд.

— Но ти току-що пристигна тук .

— Знам — призна Имоджен и моментално съжали, че не избра по-лесния вариант да й съобщи новината. — Но винаги съм казвала, че рано или късно ще се върна, мамо.

— О, знам какво каза, миличка. Но ти казваш толкова много неща. Не мислех, че наистина ще го направиш.