Эбби Клементс - Карамел с морска сол

Не можеше тайничко да не се възхищава на който и да било мъж, който успееше да устои на темпото на Имоджен, да не говорим за това да поддържа интереса й.

— Точно така си беше — каза Имоджен. — Така си е. Чувствам се леко откачена. По един приятен начин.

— Може и да не съм експерт по любовните въпроси, което личи от съсипания ми любовен живот в момента, но съм почти сигурна, че това е на добре. Кога ще се видите отново?

— Тази вечер, ще ме води на вечеря. В някакъв луксозен ресторант. След малко се втурвам по магазините да си купя нещо по елегантно.

— Струва ми се, че той здравата е хлътнал — каза Анна. — И определено изглежда приятно момче. Нали ще си добра с него, а?

— Разбира се, че ще съм добра — отвърна Имоджен, като завъртя очи. — Какво, за бога, те кара да ми задаваш такъв въпрос?

— Реших, че можем да опитаме нещо по-скъпо този път — усмихна се Фин, докато наливаше на Имоджен чаша шампанско.

Седяха на закътана и тиха, осветена от свещи маса във френски ресторант. Имоджен си беше купила с отстъпка червена рокля и черен шал от един от магазините в града и затова смело се изръси за чифт нови черни обувки с висок ток. Радваше се, че си бе дала труда.

— Тук ми харесва — каза тя. — Всъщност не съм свикнала с подобни ресторанти, честно казано.

— Може би ще трябва да свикнеш, след като магазинът върви така добре.

— Беше страхотно лято — съгласи се Имоджен. — И изглежда, че най-сетне печелим някакви пари. Благодаря на бога.

— Вие двете наистина го накарахте да проработи, нали? — подхвърли Фин, като погледна през масата към Имоджен. — Искам да кажа, не бях прав, много строго ви съдех в началото…

— Имаше основателни причини — отбеляза кротко Имоджен.

— Но вие се справихте. През последните няколко седмици магазинът е претъпкан с клиенти и по цял ден слушам само какво сте качили на дъската за специалитетите или коя знаменитост се прехласва по сладоледите ви.

— Благодаря — каза Имоджен. — Все още ми е трудно да повярвам, че постигнахме това. Че направихме нещо, което нашата баба щеше да се радва да види и че всъщност май в момента измъкваме татко от депресията, в която изпадна. Анна винаги е мечтала да прави нещо такова — обичаше готвенето още от дете. Може и да беше й се изплъзнало от погледа за известно време, но сега става ясно, че е родена да готви.

— Ами ти? — попита Фин.

— Какво аз? — Имоджен отпи от чашата си.

— Спомена сестра си, баща си, баба си. Мечтите на всички тях са свързани с успеха на „При Вивиен“, а и ти помогна за сбъдването на тези мечти.

Имоджен усети как в гърдите й се разлива топлина при думите на Фин и на устните й цъфна усмивка. Защото беше вярно. Въпреки всички проблеми… ами, направо катастрофи… които бе предизвикала, тя беше успяла… Беше помогнала семейството й да бъде щастливо.

Лешниковите очи на Фин приковаха нейните.

— Искам да кажа, магазинчето и твоя мечта ли е?

Имоджен се замисли.

— Не знам — отвърна тя.

След вечеря Имоджен и Фин тръгнаха по крайбрежната улица. Той я беше обвил с ръка, притискаше я до себе си и отблъскваше студения бриз. Имоджен се чувстваше добре и леко замаяна от изпитото шампанско. Всичко беше толкова естествено с Фин, сякаш го познаваше отдавна.

— Мислиш ли си понякога за бъдещето, къде ще отидеш? — попита Имоджен и погледна към морето.

— Да не би да почваш да философстваш? — разсмя се Фин.

— Предполагам. — Тя сви рамене. — Мъничко. Но всъщност ти започна да разпитваш за мечтите.

— Струва ми се малко рано за такъв разговор — отбеляза Фин, като забави крачка. — Но ако наистина искаш да знаеш?

— Искам — настоя Имоджен.

— Предполагам — каза той, — че се виждам тук. Ако имам късмет — с жена, която обичам и къща, пълна с деца, които да я обръщат наопаки и да ни разсмиват. Гледам брат ми, Сам — някогашният вечен ерген — и семейството му сега, племенника ми, Хийт, който е чудесен. Съвсем сигурен съм, че е щастлив. Поне по-щастлив, отколкото беше преди.

Имоджен го слушаше. Чувстваше се замаяна. Може би не трябваше да изпива онази последна чаша шампанско.

— Същото казва и моят баща — отбеляза тя най-сетне. — Той е пътувал много, карал е огромен мотоциклет, с който не се е разделял и е обиколил Азия през шейсетте години, когато там имало повече черни пътища, отколкото интернет кафенета и палачинки с банани. И на мен щеше страшно да ми хареса… — продължи тя, като се сети за историите, които разказваше баща й. — Но той каза, че за него всичко това свършило. Когато срещнал майка ми, разбрал. Било време да промени живота си.